Агата Кристи - Смърт край Нил

Линет сви рамене.

— Не знам. Не знам дали изобщо искам да се омъжа за когото и да било.

— Скъпа, колко си права! Животът е съвсем различен след женитбата, нали?

Телефонът рязко иззвъня и Линет отиде да вдигне слушалката.

— Ало? Ало?

Гласът на иконома й отвърна:

— Обажда се мис дьо Белфор. Да я свържа ли с вас?

— Белфор? Да, разбира се, свържете я.

Чу се щракване, след това нетърпелив, мек, малко задъхан глас:

— Ало, мис Риджуей? Линет!

— Джеки, скъпа! Не съм те чувала от хиляди, хиляди години!

— Знам, това е ужасно. Линет, страшно искам да те видя!

— Скъпа, не можеш ли да дойдеш тук? Така искам да ти покажа новата си играчка!

— Точно това искам да направя.

— Тогава скачай в кола или влак и идвай!

— Ще дойда с една разнебитена двуместна кола. Купих я за петнайсет лири и понякога върви много добре, но от време на време си има своите настроения. Ако не пристигна за чая, значи е била в особено настроение. Довиждане, мила моя.

Линет остави слушалката и се върна при Джоана.

— Това е най-старата ми приятелка, Жаклин дьо Белфор. Бяхме заедно в девическото училище в Париж. Тя имаше много лош късмет. Баща и беше френски граф, а майка й — американка от Юга. Бащата избяга с някаква жена, а майка й изгуби всичките си спестявания по време на кризата на Уолстрийт и Джеки остана без никакви пари. Не знам как е успяла да се справи през последните две години.

Джоана лакираше кървавочервените си нокти с лака на приятелката си, после се облегна назад, за да ги разгледа.

— Скъпа — провлечено каза тя, — не е ли това доста уморително? Ако нещастие сполети мои приятели, веднага ги изоставям! Изглежда безсърдечно, но ти спестява толкова неприятности след това! Винаги искат пари назаем или откриват шивашко ателие и трябва да купуваш възможно най-ужасни дрехи от тях, или боядисват абажури за лампи и правят шалове от батик.

— Значи, ако загубя всичките си пари, още утре ще ме изоставиш?

— Да, мила, така ще направя. Не можеш да кажеш, че не съм почтена! Обичам само преуспели хора. И ще разбереш, че това се отнася за почти всички — само че повечето хора не искат да си го признаят. Те просто казват, че не могат повече да понасят Мери, Памела или Емили. „Неприятностите са я направили толкова заядлива и особена, бедната!“

— Колко си жестока, Джоана!

— Не, просто съм пресметлива като всички други.

— Аз не съм пресметлива!

— Поради очевидни причини! Не е нужно да си користолюбива, когато солидни американски попечители на средна възраст ти изплащат огромна издръжка всяко тримесечие.

— Не си права за Жаклин. Тя не е мекошава лигла. Исках да й помогна, но тя не ми позволи. Дяволски горда е.

— А за какво толкова бърза да те види? Обзалагам се, че иска нещо! Само почакай и ще видиш!

— Да, беше развълнувана — призна Линет. — Джеки винаги приема живота много сериозно: Веднъж заби джобно ножче в едно момче.

— Колко интересно, скъпа!

— Това момче измъчваше едно куче и Джеки му каза да спре, но то отказа. Тогава тя го дръпна силно и го разтърси, но тъй като беше много по-силен от нея, тя измъкна едно ножче и го убоде много силно. Последва ужасен скандал.

— Сигурно е била много неприятна гледка!

Прислужницата на Линет влезе в стаята. Като промълви някакво тихо извинение, тя взе една рокля от гардероба и излезе.

— Какво става с Мари? — попита Джоана. — Тя плачеше.

— Бедното момиче! Нали ти споменах, че искаше да се омъжи за някакъв мъж, който работи в Египет. Не знаеше много за него, затова си казах, че е по-добре да проверя дали всичко е наред. Оказа се, че бил женен и имал три деца.

— Колко ли врагове имаш, Линет!

— Врагове ли? — погледна я учудено Линет.

Джоана кимна и си взе цигара.

— Врагове, мила моя. Ти си така непоносимо способна и винаги вършиш точно това, което трябва.

Линет се изсмя.

— Ами аз нямам нито един враг в света.

Лорд Уиндълшъм седеше под кедъра. Погледът му бе насочен към изящните очертания на Уод Хол. Нищо не засенчваше старинната му красота. Новите сгради и крила бяха скрити зад ъгъла. Есенното слънце къпеше в златните си лъчи спокойната и красива гледка. Внезапно му се стори, че това не е Уод Хол, а сякаш по-внушително имение от времето на кралица Елизабет, с по-голям парк и пуста околност. Неговият семеен замък, Чарлтънбъри, а отпред се очертаваше фигура на момиче със златни коси и пламенно, доверчиво лице… Линет, господарката на Чарлтънбъри!