Агата Кристи - Зло под слънцето

Детективът промърмори:

— На един мъж може да му бъде простена такава глупост — тя е красива, мадмоазел.

— Да, несъмнено. Преди около три години имаше друг скандал. Старият сър Роджър Ърскин й остави всичките си пари. Искаше ми се да вярвам, че това ще отвори очите на Кен, ако нещо изобщо може да ги отвори.

— А не ги ли отвори?

Жената вдигна рамене.

— Нали ви казах, че не съм го виждала от години. Хората обаче говорят, че го приел съвсем невъзмутимо. Защо, бих искала да зная? Нима безрезервно и сляпо вярва?

— Може да има и други причини.

— Да. Гордостта! Да се прикрият чувствата. Не знам какви са истинските му чувства към нея. Никой не знае.

— А тя? Какво изпитва тя към него?

Розамънд го погледна втренчено, после изрече:

— Тя? Тя е най-голямата в света преследвачка на богати мъже. А също и мъжеядка. Щом хубав мъж се приближи на стотина метра до нея, превръща се в ново забавление за Арлин. Такава е тя.

Поаро бавно кимна с пълно съгласие.

— Да, това, което казвате, е истина. Очите й търсят само едно — мъже.

Розамънд каза:

— Сега е хвърлила око на Патрик Редфън. Той има приятна външност… доста е простодушен, от тези, нали знаете — привързан към жена си, а не флиртаджия. Такива като него са храна и вода за Арлин. Харесва ми малката госпожа Редфън — много е симпатична, такава русичка и спретната — но не мисля, че има някакъв шанс пред този тигър-човекоядец Арлин.

— Да, права сте.

Поаро изглеждаше натъжен.

Розамънд каза:

— Кристин Редфън е била учителка, струва ми се. Тя е от тези, които мислят, че разумът управлява тялото. Очаква я жесток удар.

Поаро поклати глава огорчено. Розамънд стана с думите:

— Какво безсрамие, нали? — И добави мрачно: — Някой трябва да предприеме нещо срещу това.

Линда Маршъл безстрастно разглеждаше лицето си в огледалото в спалнята си. Тя не можеше да понася лицето си. В този момент то й се струваше само кости и лунички. С неприязън огледа гъстата си мека кестенява коса (миша, така я наричаше наум), зелено-сивите си очи, високите си скули и удължената, агресивна линия на брадичката. Устата и зъбите й може би не бяха чак толкова лоши — но какво значение имаха зъбите, в края на краищата? А това отстрани на носа й — петно ли беше?

С облекчение реши, че не е петно. Помисли си: „Ужасно е да си на шестнайсет — направо ужасно.“

Човек някак си не знаеше къде точно му е мястото. Линда беше тромава като младо конче и настръхнала като таралеж. По всяко време беше наясно със своята непохватност и с факта, че е нещо неоформено. Не беше толкова зле, докато ходеше на училище. Но сега беше вече завършила. Никой изглежда не знаеше със сигурност какво щеше да прави след това. Баща й говореше неопределено за Париж — да я изпрати там следващата зима. Линда не желаеше да ходи в Париж — но не искаше да си бъде и у дома. Досега като че ли не беше успяла да разбере напълно колко много не харесваше Арлин.

Лицето на Линда се изопна, зелените й очи станаха неумолими.

Арлин…

Тя си помисли: „Тя е звяр — звяр…“

Мащехите! Ужасно е да имаш мащеха, всички казваха така. И това беше вярно! Не че Арлин беше груба с нея. Почти през цялото време тя не забелязваше момичето. Но когато го направеше, в погледа й, в думите й имаше ирония. Съвършената грациозност и самоувереността на нейните движения подчертаваха юношеската непохватност на самата Линда. Покрай Арлин човек чувстваше — о, какъв срам — колко е незрял и недодялан.

Но не беше само това. Не, не беше само това.

Линда се луташе неуверено в глъбините на ума си. Не успяваше много добре да определи чувствата си. Имаше нещо, което Арлин правеше на хората… на къщата…

„Тя е лоша — помисли си Линда убедено, — тя е съвсем, съвсем лоша.“

Но човек не можеше изведнъж да остави всичко. Не можеше просто да си вирне носа, изсумтявайки презрително в знак на морално превъзходство, и да я изхвърли от мислите си.

Имаше нещо, което тя правеше на хората. Баща й сега беше съвсем различен…

Тя се мъчеше да разгадае това. Баща й, когато идваше да я вземе след училище. Баща й, когато я заведе на екскурзия с кораб. И баща й вкъщи — с Арлин. Всичко… всичко някак си прикрито и в същото време — не…

Линда си помисли: „И така ще продължава. Ден след ден, месец след месец. Не мога да го понеса.“

Животът се простираше пред нея — безкрайна поредица от дни, затъмнявани и отравяни от присъствието на Арлин. Все още дете, нейното чувство за пропорция беше още слабо. Една година за Линда изглеждаше като вечност.