Агата Кристи - Зло под слънцето

Съпругът й продължи:

— Виж какво, Арлин. Зная какво представляваш. Те са доста симпатична млада двойка. Това момче харесва жена си, така е. Трябва ли да проваляш едно добро начинание?

Арлин отвърна:

— Толкова е несправедливо да обвиняваш мен. Аз нищо не съм направила, съвсем нищо. Не мога да попреча, ако…

Той й подсказа:

— Ако какво?

Клепачите й трепнаха.

— Ами, да. Зная, че мъжете полудяват по мен. Но аз нямам пръст в това. Просто така става.

— Значи признаваш, че младият Редфън е луд по теб?

Тя промърмори:

— Наистина е много глупаво от негова страна. — Пристъпи към съпруга си. — Но ти знаеш, нали, Кен, че наистина никой друг, освен теб не ме интересува?

Вдигна поглед към него.

Беше прекрасен поглед — поглед, на който малцина мъже биха устояли.

Кенет Маршъл погледна мрачно към нея. Лицето му беше спокойно. Той тихо каза:

— Мисля, че те познавам достатъчно добре, Арлин…

Когато човек излезеше от хотела откъм южната страна, терасите и плажът се падаха точно под него. Имаше и една пътека, която водеше встрани покрай скалата в югозападната част на острова. Като се повървеше малко по нея, се стигаше до няколко стъпала, водещи надолу към поредица от вдлъбнатини в скалата, отбелязани върху хотелската карта на острова като Слънчева тераса. Тук в скалите бяха изсечени малки ниши, а в тях имаше места за сядане.

Към една от тях веднага след вечеря се насочиха Патрик Редфън и жена му. Беше чудесна ясна нощ със сияеща луна.

Семейство Редфън седнаха. Известно време мълчаха.

Най-сетне Патрик каза:

— Великолепна нощ, нали, Кристин?

— Да.

Може би нещо в гласа й го накара да се почувства неловко. Седеше, без да я гледа.

Кристин Редфън попита със своя тих глас:

— Знаеше ли, че тази жена ще бъде тук?

Той рязко се извърна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Мисля, че разбираш.

— Виж какво, Кристин, не зная какво ти става…

Тя го прекъсна. Сега треперещият й глас издаваше чувствата й:

— На мен? По-скоро на теб какво ти става!

— Нищо ми няма.

— О! Патрик! Има ти! Ти толкова настояваше да дойдем тук. Беше доста разпален. Аз исках да отидем пак в Тинтаджел, където… където бяхме през нашия меден месец. Ти си беше наумил да дойдем тук.

— Ами защо не? Такова пленително местенце!

— Може би. Но ти искаше да дойдем тук, защото тя щеше да бъде тук.

— Тя? Коя е тя?

— Госпожа Маршъл. Ти… ти си си загубил ума по нея.

— За Бога, Кристин, не ставай глупава! Не е в твой стил да ревнуваш.

Неговото избухване беше малко неубедително. Той преиграваше. Тя отбеляза:

— Бяхме толкова щастливи.

— Щастливи? Разбира се, че бяхме щастливи! Ние сме щастливи! Но няма да сме щастливи, ако не мога дори да поговоря с друга жена, без да ми вдигнеш скандал.

— Съвсем не е така.

— Да, така е. И в семейния живот човек трябва да има… е… приятелство с други хора. Това подозрително отношение е съвсем неправилно. Аз… та аз не мога да поговоря с една хубава жена, без ти веднага да направиш извод, че съм влюбен в нея.

Той спря и повдигна рамене. Кристин Редфън отбеляза:

— Ти си влюбен в нея…

— О, не бъди глупава, Кристин! Та аз… аз почти не съм говорил с нея.

— Това не е вярно.

— За Бога, гледай да не ти стане навик да ме ревнуваш от всяка хубава жена, която срещнем.

Кристин извика:

— Тя не е просто една красива жена! Тя е… тя е различна! Тя носи нещастие. Да, такава е. Ще пострадаш, Патрик, моля те зарежи това. Да се махнем оттук.

Той войнствено вирна брадичката. Изглеждаше някак си много млад, когато предизвикателно изрече:

— Не ставай смешна, Кристин. И… и нека не се караме за това.

— Аз не искам да се караме.

— Дръж се тогава като разумно човешко същество. Хайде, да се връщаме в хотела.

Той стана. Настъпи кратко мълчание и после жена му също стана.

— Много добре… — каза тя.

В съседната вдлъбнатина, на другата пейка, седеше Еркюл Поаро. Той тъжно поклати глава.

Някои хора без колебание биха се отдръпнали по-далече, за да не стигне до ушите им чуждият разговор. Но не и Еркюл Поаро. Той нямаше такива скрупули.

— Освен това — както обясни по-късно на своя приятел Хейстингс — ставаше въпрос за убийство.

Хейстингс се вторачи в него:

— Но тогава убийството още не е било извършено.

Детективът въздъхна:

— Но вече ясно се очертаваше, mon cher 6 6 Скъпи мой (фр.). — Б. пр. .

— Защо тогава ти не го предотврати?

А Еркюл Поаро каза с въздишка, както беше казал някога в Египет, че ако човек е решил да извърши убийство, не е лесно да го спреш. Той не се чувства виновен за случилото се. Според него е било неизбежно.