Агата Кристи - Зло под слънцето

В съзнанието й се надигна изгаряща омраза към Арлин. Тя си помисли: „Бих искала да я убия. О! Така ми се иска тя умре…“

Откъсна очи от огледалото и погледна надолу към морето.

Това място беше наистина доста приятно. Или би могло да бъде. Всички тези плажове, заливчета и чудновати пътечки. Имаше много неща за разглеждане, места, където човек може да се отдели и да безделничи. Имало и пещери, така й бяха казали момчетата на семейство Коуън.

Линда си помисли: „Да можеше само Арлин да изчезне, как бих могла да се забавлявам.“

Мислите й се върнаха към вечерта на пристигането им. Пътуването от сушата беше вълнуващо. Приливът беше залял свързващия път. Те дойдоха с лодка. Хотелът изглеждаше вълнуващ, необикновен. И тогава на терасата висока, чернокоса жена скочи и каза:

— Я, Кенет!

А баща й, ужасно изненадан, беше възкликнал:

— Розамънд!

Линда разгледа Розамънд Данли строго и критично, както е присъщо за всички млади хора.

Реши, че я одобрява. „Розамънд — помисли си тя — е благоразумна.“ И косата й растеше както трябва — сякаш й беше по мярка… на повечето хора косата им не им подхождаше. И дрехите й бяха изискани. И имаше едно мило, весело лице — сякаш се забавляваше със себе си, а не с вас. Розамънд се беше държала добре с нея. Не се беше впуснала в излияния, нито беше казала разни неща. (С израза „казва разни неща“ Линда наричаше куп различни омразни неща.) А и не бе дала вид, че мисли Линда за глупачка. Всъщност бе се държала с нея така, сякаш тя наистина е човешко същество. Линда толкова рядко се чувстваше като истинско човешко същество, че беше изключително благодарна, когато някой покажеше, че я смята за такова.

Баща й също изглеждаше доволен, че вижда госпожица Данли.

Смешно… най-неочаквано той изглеждаше напълно различен… изглеждаше — Линда се мъчеше да го измисли — ами да, млад, точно това беше! Той се беше засмял… с един странен младежки смях. Сега, замисляйки се за това, Линда откри, че много рядко го е чувала да се смее.

Чувстваше се объркана. Сякаш беше зърнала един съвсем различен човек. Тя си помисли: „Чудно ми е какъв е бил баща ми на моята възраст…“

Но това беше твърде трудно. Тя се отказа.

Хрумна й идея.

Колко весело щеше да е, ако бяха заварили госпожица Данли тук… но само тя и баща й.

За миг пред нея се откри перспектива. Баща й, с момчешки вид и смеещ се, госпожица Данли, тя самата и всичко забавно, което би могло да съществува на острова — къпане, пещери…

Мракът отново се спусна.

Арлин. Човек не можеше да се весели, когато тя е наблизо. Защо не? Е, във всеки случай Линда не можеше. Никой не би могъл да е щастлив, когато наоколо има човек, когото… мрази. Да, мрази. Тя мразеше Арлин.

Много бавно отново се надигна онази черна, изгаряща омраза.

Линда пребледня. Устните й леко се разтвориха. Очите й се присвиха. Пръстите й изтръпнаха и се стегнаха в юмрук…

Кенет Маршъл почука леко на вратата на жена си. Когато чу в отговор нейния глас, той отвори вратата и влезе.

Арлин тъкмо завършваше тоалета си. Беше облечена в искрящо зелено и малко приличаше на морска сирена. Стоеше пред огледалото и слагаше туш на миглите си. Тя каза:

— О, това си ти, Кен.

— Да. Чудех се дали си готова.

— Минутка само.

Кенет отиде до прозореца и погледна навън към морето. Лицето му, както обикновено, бе безизразно. Приятно и обикновено.

Обръщайки се към нея, той каза:

— Арлин?

— Да?

— Срещала си Редфън и преди, както разбирам?

Тя отговори непринудено:

— О, да, скъпи. На някакъв коктейл. Видя ми се много приятен.

— Така си помислих и аз. Знаеше ли, че той и жена му ще идват тук?

Арлин широко разтвори очи.

— О, не, скъпи. Това беше такава голяма изненада!

Маршъл тихо изрече:

— Помислих си, че може би по тази причина ти е хрумнала идеята за това място. Ти доста настояваше да дойдем тук.

Жена му остави спиралата за мигли. Обърна се към него. Усмихна се — нежна, съблазняваща усмивка. Каза:

— Някой ми спомена за това място. Мисля, че бяха семейство Райлънд. Казаха, че било направо изключително — такава девствена природа! Не ти ли харесва?

— Не съм сигурен.

— О, скъпи, та ти обожаваш морето. Сигурна съм, че ще останеш очарован.

— Виждам, че имаш намерение да се забавляваш.

Очите й леко се разшириха. Погледна го неуверено.

Кенет Маршъл каза:

— Предполагам, че всъщност ти си казала на младия Редфън, че ще дойдем тук.

— Кенет, скъпи, няма да ставаш ужасен, нали?