Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз се наканих да си вървя, но старицата ме хвана за ръкава.

— Обеща да ми платиш. В Тауър има много загадки, мастър, но смъртта на клетия началник на склада не е една от тях.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, върнах се в стаята и затворих вратата след себе си. После пуснах сребърната монета в ръцете на Рагуза и потупах камата, която висеше на колана ми.

— Не ме заплашвай, мастър — отстъпи тя. — Годинките ми са поне седемдесет и очите ми са виждали всички велики господари, минали оттук — Едуард Четвърти, светла му памет, брат му Ричард Йорк, херцога на Бъкингам, бащата на настоящия крал… Всички те се стопиха като сенки, огрени от слънцето.

— А виждала ли си младите принцове? — попитах аз с любопитство.

— Да, горките момчета. О, гледаха ги добре, но ги държаха заключени в кулата Уейкфийлд. Видях ги да си играят на поляната, когато чичо им си присвои короната. После голямото легна болно с абсцес в устата. Помня, че го посетих и му дадох настойка от карамфил.

— Но иначе момчетата бяха в добро здраве, нали?

— Здрави и силни като теб, мастър — старицата вдигна рамене. — Един ден обаче просто изчезнаха и това беше краят на историята.

— Сигурно знаеш още тайни, а? — попитах. — Кажи ми, майко — ако всички порти и врати на Тауър са заключени и запечатани, може ли човек все пак да влезе или пък да излезе от крепостта?

— Човек — не, но вещица — да — подкачи ме тя. — Тя може да прелети над стените с метлата си.

— Вещиците ги горят в Смитфийлд, мадам.

— Да, а също и палачите — сбръчканото й лице придоби лукаво изражение. — О, всички знаем за какво става въпрос, мастър. Ужасът, който изживя сър Едуард Кембъл, когато отвори онова писмо, не е тайна за никого.

Аз измъкнах още една сребърна монета от кесията си.

— Можеш ли да ми помогнеш, майко?

Ръцете на старицата бяха така подути от артрит, че без да иска, тя събори монетата от дланта ми. После с мъка я вдигна от пода и се изправи.

— Не, не мога. Но ако разбера нещо, първо на теб ще кажа.

Аз се обърнах да си вървя и вече поставях ръката си на дръжката на вратата, когато Рагуза добави:

— Някои твърдят, че под менажерията имало таен тунел — тя вдигна скованите си, нашарени с вени ръце. — Но вече казах твърде много!

И така, аз оставих старата вещица и се върнах по стъпките си, следвайки линията на стената. Накрая минах през една малка портичка и се озовах в някакво тясно пространство между вътрешната и външната стена на Тауър, гледащо към крепостния ров. Именно тук се помещаваше кралската менажерия — зловонно място, изпълнено с опрени до стената клетки, в една от които се разхождаше крастав лъв, а в друга — леопард с подивял поглед и очертали се под козината му ребра. Имаше и пеликан, както и една едра кафява мечка, закована за стената с вериги — звярът едва вдигна глава, когато се доближих до ограждението. Наоколо нямаше жив човек. Пазачите, или там на когото плащаха, за да се грижи за животните, вероятно се бяха отдалечили, за да си прочистят главите от миризмата и да се насладят на топлото следобедно слънце. Аз се огледах насам-натам и забелязах, че в далечния край на ограждението има някакъв ров, заобиколен с килим от пясък. Разбира се, веднага тръгнах натам и чакълът захрущя под стъпките ми. Когато се приближих достатъчно, внимателно надникнах в дупката. До дъното имаше поне десет стъпки и отвътре вонеше на помийна яма.

Отначало ми се стори, че ровът е празен, но в следващия момент зърнах в него някакъв сив вързоп, който помислих за купчина парцали, ала той се оказа стар вълк с мътен поглед и провиснал между челюстите език. Да ви призная, бях виждал повече живец у труп! Обикаляйки покрай рова, забелязах, че макар и стар, вълкът е доста свиреп, а да не говорим, че кошмарните ми спомени от Париж тутакси оживяха при вида на покритите му с гъста козина рамене, дългото, мършаво тяло, увисналата, сплъстена опашка, изправената глава и заострената муцуна. И така, аз се отдалечих и се върнах при лъва, който лежеше на едната си страна, потънал в дълбок сън, и междувременно почти не беше помръднал. В следващия момент се чу някакво иззвъняване, все едно някой беше хвърлил монета върху чакъла, и аз подскочих от уплаха.

— Кой е там? — провикнах се.

Никакъв отговор. Тъкмо се наканих да си вървя, решавайки, че трябва да разчитам на картите на мастър Спърдж повече, отколкото на собственото си любопитство, когато иззвъняването се повтори. Разбира се, веднага ми стана ясно, че в някоя от пристройките се спотайва някой, така че се огледах наоколо и се зачудих дали не се е промъкнал до тук по парапета. В следващия момент кръвта ми се смрази. Ако някой ме причакваше тук, той трябваше да е бил предупреден, че ще дойда. Бях сигурен, че не са ме проследили от леговището на Рагуза. Възможно ли беше някой да е подслушвал зад вратата? Аз бавно се приближих до мястото, откъдето беше дошъл звукът, и тогава я видях — върху пясъка лежеше сребърна монета, но с много по-добро качество от онази, която аз бях дал на старата вещица. Е, знаете си го стария Шалот — на герба ми все още е изобразена сврака, тъй като лъскавите неща винаги са ме привличали. Все едно, аз се наведох и сграбчих току-що изкованата монета, а после видях още една и побързах да взема и нея. Близо до ръба на рова имаше и трета и като пълен глупак аз паднах в капана. Да, колкото и да ме е срам, трябва да си призная, че в онзи момент станах жертва на най-стария номер за примамване на шарани в Лондон — сложи нещо ценно в края на въдицата и винаги можеш да разчиташ, че ще уловиш някой алчен екземпляр.