Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— А как си обясняваш смъртта на Хелбейн? — попита Бенджамин.

— Той вероятно е бил убит, за да не се разприказва.

— Но за какво е можел да се разприказва?

— Не знам, господарю — аз пресуших чашата си. — Както не знам и кой ме бутна в онзи ров, за да бъда изяден от проклетия вълк!

Агрипа, който досега се беше взирал през някакъв прозорец, гледащ към градината, изведнъж се изправи на крака.

— Когато се срещнем с краля — предупреди ни той, — по-добре да си мълчим за всичко това. Е, мисля, че ядохме и пихме достатъчно. Време е да вървим.

Пристигнахме в Уиндзор заедно с падането на нощта. Пътуването ни нагоре по реката премина мирно и тихо, така че докато юнаците на Агрипа залягаха над веслата, аз и Бенджамин кротичко си подремвахме. Добрият доктор пък, който се возеше в предната част на лодката, ту си мърмореше нещо под носа, ту устремяваше поглед над реката, напрегнато взирайки се в залеза.

В малкото градче, изникнало под шеметно високите кули на Уиндзорския дворец, царяха мрак и тишина. Аз и двамата ми спътници минахме по стръмните и тесни улички, прекосихме крепостния ров и накрая влязохме в любимия дворец на Големия звяр, където всичко беше окъпано в светлини и цветове. Навред из двора бяха окачени фенери, които проблясваха като светулки в нощта. Апетитните миризми от кухнята се смесваха с тези от конюшнята, а наоколо забързано сновяха слуги, тръгнали да изпълнят една или друга задача. Да, кралят беше в двореца си и това си личеше отдалече.

Уиндзор беше огромен палат, нещо средно между крепост и величествена господарска къща, с вътрешна и външна кула, дълги коридори и помещения, обзавеждани и преобзавеждани от редица владетели. Най-красива от всички обаче беше Розовата стая — дълга зала с грамадни прозорци от всяка страна — и именно през нея ни преведе Агрипа. Навън беше тъмно, но горящите факли и високите жълти свещи от чист пчелен восък превръщаха нощта в ден. Никой не ни забеляза, докато минавахме — всеки беше зает със собствената си работа. Добрият доктор се възползва от ситуацията и ни прошепна, че след целодневния лов кралят най-вероятно ще настоява пиршеството да се проточи до зори. Такъв си беше Големия звяр — денем обичаше да гони елени, а нощем — кошутите от двора си. На следващата сутрин обикновено започваше да се оплаква колко тежки са държавните дела и за пореден път решаваше да си почине, отдавайки се на лов.

Освен всичко друго Хенри непрекъснато се страхуваше от болести и дори само мисълта да пипне нещо беше в състояние да го накара да избяга възможно най-далеч. И така, по време на онова горещо лято, когато потната треска върлуваше из Лондон, кралят се беше преместил в Уиндзор и хазната, канцеларията и целият му двор го бяха последвали. Разбира се, Хенри се беше постарал престоят му извън столицата да е възможно най-приятен, така че стените на палата бяха украсени с разкошни драперии, които се сменяха всяка седмица, стаите бяха пълни с мебели, донесени от лондонските дворци, а в кралската кухня, която се командваше от френски главен готвач, от сутрин до вечер се печеше говеждо, овнешко, агнешко, пилешко, фазанско и пъдпъдъче месо, които после се поднасяха на трапезата на краля и неизброимите му придворни.

Разбира се, Бенджамин и аз не получихме нищо от това. Щом влязохме в двореца, Агрипа ни предаде в ръцете на някакъв шамбелан и изчезна. После онзи жалък сополанко, който размахваше белия си жезъл, сякаш беше крал на феите, ни заведе в някаква запусната малка стаичка в една от кулите, където имаше само две ниски легла и един плесенясал и прояден от червеи сандък, в който двамата с господаря ми трябваше да си приберем вещите. За щастие, не носехме кой знае какво. Всъщност никога не го правехме, когато ни се налагаше да посетим кралския двор, тъй като Хенри беше ужасен крадец и освен това много обичаше да ме дразни. Веднъж например, докато му гостувах в двореца в Шийн, от стаята ми изчезна един хубав жакет. Когато му поисках сметка, кралят вдигна рамене и отвърна, че не съм можел да очаквам друго на такова оживено място. Няколко дни по-късно обаче видях жакета си прекроен и пристегнат на гърба на едно от ловджийските му кучета!

Разбира се, аз веднага запротестирах срещу квартирата, която бяхме получили, но Бенджамин само вдигна рамене и промърмори, че скъпият му чичо нямал нищо общо с това. Освен това господарят ми смяташе, че няма да останем в Уиндзор дълго. Ако в онзи момент бях имал и най-малка представа какво е планирал Големия звяр, тутакси щях да отворя прозореца и да се хвърля в крепостния ров. Все едно, трябва да ви кажа, че въпреки суматохата, която цареше в кралския двор, Хенри винаги разбираше кога съм пристигнал. Когато остаря и вече никой освен мен и шута му Уил Съмърс не искаше да го доближи, кралят ми призна, че винаги се бил радвал да види лицето ми. Ама че лъжец! Колелото на съдбата обаче се върти, нали така? Докато бях млад, Хенри ме презираше и все гледаше да ми се подиграе. Веднъж тлъстото копеле дори се опита да ме убие, но когато силите го напуснаха и той се превърна в затворник на подвижния си стол, тъкмо аз го разкарвах насам-натам и пак аз сядах с него в огряната от слънцето арена за турнири в Уайтхол. В тези мигове кралят ме сграбчваше за жакета, впиваше в мен светналите си от лудост свински очички и завираше олигавените си устни в ухото ми.