Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— С теб толкова си приличаме, Роджър — прошепваше ми той. — На пръв поглед и двамата сме негодници, но дълбоко в себе си сме добри хора.

(Самозаблуждението наистина е голяма работа! После Хенри започваше да изброява всички онези, които бил обичал, но които по един или друг начин го били предали — Уолси, Кромуел, Болейн, Норис, Хауард… Мили Боже, стомахът ми винаги се свиваше, докато слушах дългия списък от мъже и жени, които Големия звяр беше използвал, а после захвърлил. Все едно, мазният шопар вече никога няма да напусне Уиндзор, тъй като е погребан там. Аз лично помогнах подпухналото му туловище да бъде напъхано в ковчега. И, да, вярно е, че също като тялото на папа Александър VI и неговото се издуло и се пръснало, но в този момент аз вече бях далеч оттам и препусках като луд, за да се спася от шайка облечени в черно убийци. Както и да е, всичко това тепърва предстоеше, защото — макар мнозина да не го знаят — Хенри VIII не умря в съня си, ами беше убит!)

Все едно, в онази лятна вечер преди толкова много години двамата с господаря ми си стояхме заключени в малката си стаичка в Уиндзор и тъкмо си мислехме, че ще минат дни, преди кралят да ни повика, когато на прага ни се появи кралски пратеник. Човекът беше ловец и носеше дрехи от зелено кадифе, а на главата му имаше шапка, украсена с фазаново перо. (О, да, когато Хенри излизаше на лов, тъпото копеле и цялата му свита се обличаха като робинхудовци!) Та ловецът, начумерен тип с мургаво лице, ни съобщи, че кралят бил в параклиса си, където се отслужвала литургия за здравето на кучетата му. Отначало си помислих, че не съм го чул добре, но щом пратеникът ни поведе надолу по стълбите, а после продължи по коридора, Бенджамин ме сграбчи за ръкава и ми прошепна, че каквото и да става, не бива да се смея. И така, ловецът ни въведе в параклиса „Сейнт Джон“ — прекрасна малка църквица, чиито стени и изящно резбовани пейки бяха целите покрити с ярките знамена на рицарите на Жартиерата. Олтарът беше окъпан в светлина и в него стоеше свещеник, готов да отслужи литургията. Аз зърнах гърба на краля, който се беше изтегнал в подобния си на трон стол, а отдясно на него седеше самият кардинал. Все едно, онова, което привлече вниманието ми и едва не ме остави без дъх, беше, че пейките от двете страни на олтара — два реда с общо двайсет и осем места — бяха заети не от капелани или пък от хористи, ами от ловджийски кучета! Когато ги видях, аз спрях насред крачка и зяпнах. Проклетите псета просто си седяха там и със събраните си крака, изправени глави и наострени уши изглеждаха по-благочестиво от много свещеници. Мислите, че се шегувам? Казвам ви, имах чувството, че всеки момент ще запеят Te Deum 25 25 „Тебе хвалим“ — християнски химн от края на IV век, наречен така по първите думи от текста. — Б.пр. !

В следващия момент ловецът се обърна и гневно се взря в мен. После Бенджамин ме хвана за ръката и ме избута напред. И така, двамата с господаря ми се приближихме към олтара и коленичихме върху стъпалата, които водеха към него. Кралят се обърна надясно, видя, че съм зад него, след което щракна с пръсти и службата започна.

Това беше най-необикновената церемония, на която бях присъствал някога! Свещеникът тържествено изричаше думите на литургията, кралят седеше в стола си, сякаш се имаше за Господ, а Уолси… Е, един Господ знае къде се беше отнесъл той. Така или иначе, най-впечатляващи за мен си оставаха онези кучета. Не можех да сваля очи от тях. През повечето време пустите му псета се взираха в свещеника, сякаш беше заешка дупка. Естествено, докато траеше проповедта, няколко от тях слязоха от пейката и тръгнаха нанякъде. Кралят обаче протегна ръка, щракна с пръсти и те се върнаха по местата си. Трябва да знаете, че Големия звяр много обичаше кучетата си. Всъщност това важеше за повечето кръвожадни тирани, които познавах. Катерина Медичи например можеше да убие цял куп хора, а после да седне на пода и да се разплаче, понеже любимото й кученце си било наранило лапичката.

Най-после службата свърши и свещеникът се зае да благославя всички животни поред. Аз се взрях във водача на глутницата — грамадно ловджийско куче, което почти можеше да се мери с лъва от кралската менажерия — и ми се стори, че песът наклони глава. После свещеникът излезе от олтара, а Големия звяр се изправи на крака и се заразхожда между пейките, потупвайки всяко от кучетата по главата.

— Прекрасните ми момчета! — прошепна той. — Милите ми, прекрасни момчета!