Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Знаете ли, с течение на годините човешката природа започва да ме вълнува все повече и повече. Защо например хората намират възможно най-отвратителните неща за толкова интригуващи? Ако се изправя насред Чийпсайд и заявя, че притежавам кучешки череп, минувачите вероятно няма да ми обърнат внимание. Ако обаче кажа, че съм горд собственик на черепа на някой кръвожаден убиец, който освен това е бил и капелан на тази или онази църква, всички ще се съберат около мен. О, да, определено е така — докато бях продавач на реликви, най-бързо изчезващата от сергията ми стока бяха черепите, които представях за останки на Варава или Пилат Понтийски…

Е, какво да се прави, такава е човешката природа, а посещението ми в „Бесилката“ през онзи ден щеше да се окаже само едно въведение към убийствените страсти, които се спотайват дълбоко в хорските сърца. Мъжете, които търсехме, действително бяха в кръчмата, и всичките бяха насядали в едно ъгълче под някаква картина, на която беше изобразена бесилка. Аз им хвърлих един поглед и това ми беше достатъчно, за да си направя съответните изводи. Като изключим белите ризи, които се подаваха изпод кожените им жакети и наметки, палачите бяха целите облечени в черно. (Винаги внимавам с хора, които обичат да носят мрачни цветове, сякаш са влюбени в смъртта.) Джон Малоу, главният палач, беше нисък и дебел, със сбръчкано лице, рехава брадица, очи като две дупки от пикня в снега и ухилена уста, в която се мъдреха редки, пожълтели зъби. След като си казахме имената, Малоу ни представи четиримата си помощници. Снейкрут беше висок и слаб мъж с неспокойни очи и увиснала долна устна; от него човек би очаквал да подслушва, скрит зад завесите или спотайващ се в сенките. Хорхаунд пък беше типичен пияница с тлъсто, мазно лице, стърчаща мазна коса и тяло, подобно на буца лой, на което не се забелязваше нито врат, нито кръст. Брадичката му сякаш започваше направо от гърдите му. И той като мен беше леко кривоглед с едното око и изобщо лицето му определено не беше последното, което човек би искал да види, преди да увисне на въжето в Тайбърн или в Смитфийлд! Тоудфлакс беше различен. Той беше висок мъж с гладко избръснато и загоряло от слънцето лице, обрамчено от боядисана в златисто коса. Най-странни от всичко обаче бяха очите му — когато погледнеше в тях, човек оставаше с впечатлението, че умът на притежателя им е някъде съвсем другаде, потънал в някакъв свой собствен, мрачен свят. Колкото до Уърмуд — ако трябваше да си избирам някого от палачите за компания, определено бих се спрял на него. С острите си черти и студени сиви очи той поне изглеждаше човешки. Освен това по всичко личеше, че полага най-щателни грижи за външния си вид. Чак се зачудих защо подобен човек си изкарва прехраната като палач. Да не говорим, че забелязах (и веднага смушках Бенджамин), че пише нещо, което той наричаше сонет. От разстоянието, на което бях, не можех да различа думите, но въпреки това ми стана ясно, че Уърмуд е образован човек, който спокойно можеше да си осигури служба в канцеларията на някой благородник.

Все едно, палачите ни посрещнаха достатъчно радушно и Бенджамин поръча още ейл за всички. Агрипа седна в едно ъгълче и тутакси потъна в сенките, а аз потръпнах, тъй като изведнъж Малоу и четиримата му помощници се съсредоточиха изцяло върху мен. Палачите ме огледаха от глава до пети, сякаш изчисляваха колко тежа, колко голям саван ще ми трябва и колко време ще отнеме да се задуша в края на въжето. (А може би всичко беше просто игра на гузната ми съвест. В крайна сметка по време на дългия си и изпълнен с неочаквани обрати живот съм бил осъждан на смърт в Англия и извън пределите й поне осемнайсет пъти. Извинете, деветнайсет — забравих за онова откачено копеле, господаря на Московия — и поне в осем от тях съм се качвал на ешафода с въже около врата.)

Въпреки всичко аз запазих самообладание и за известно време разговорът се завъртя около потната треска. Малоу и помощниците му изглеждаха изключително притеснени от присъствието на Агрипа, да не говорим пък как се стреснаха, когато Бенджамин им каза, че е племенник на кардинала. Естествено, разбирах страха им. Палачите винаги имат тъмно минало и единствената им утеха е, че служейки на закона, може би ще успеят да избегнат пипалата му.

— Не сме направили нищо лошо, господа — заяви внезапно Малоу и отпи от чашата си.

— Никой не твърди, че сте — отвърна спокойно Бенджамин, — но както казва Ювенал: Quis custodiet custodes? Или „Кой ще пази пазачите?“ 24 24 Сатирата е посветена на жените, а крилатата фраза се отнася до неверните съпруги. Според автора е безсмислено човек да назначава пазачи, които да вардят жена му, тъй като тя ще съблазни първо тях. — Б.пр. — той внимателно остави чашата си на масата. — Проблемът е, че някакви злодеи заплашват негово величество краля.