Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Съпругът ти беше богат човек, нали така, мадам? — продължи с въпросите Бенджамин.

— Беше благоразумен, сър. Остави ми тази къща, всичките си притежания, както и малко сребро, което беше дал на съхранение при златаря Търгуд в Чийпсайд — гласът на мистрес Ъндършафт трепна.

— Мадам — обадих се аз, — на идване видяхме, че оправят покрива, и освен това цялата къща е прясно пребоядисана. Всичко това от наследството на съпруга ти ли дойде?

Вдовицата се накани да възрази, но в този момент в разговора се намеси Агрипа.

— Не забравяй, че сме тук по заповед на краля, мадам — заяви той сухо.

— Както казах, Андрю беше благоразумен — побърза да отговори мистрес Ъндършафт — и имаше спестени пари. Тъй или иначе, две седмици след смъртта на съпруга ми златарят Търгуд ме посети и ми каза, че някакъв дарител, който пожелал да остане анонимен, му дал известно количество злато и сребро и го накарал да се увери, че не ми липсва нищо.

— И кой може да е бил този мил човек? — попитах аз язвително.

Вдовицата ми хвърли един убийствен поглед.

— Не знам, сър, пък и честно казано, не ме интересува. Съпругът ми беше убит. Възможно е някой да се измъчва от угризения на съвестта и това да е неговият начин да се успокои. Аз пък съм жена, принудена да се грижи сама за четири малки деца, така че дори самият сатана да излезе от ада и да ми предложи пари, пак бих ги взела! Ако желаете, разпитайте мастър Търгуд. Колкото до мен — аз не знам нищо повече.

— Кажи ми, мадам — намеси се Бенджамин, — преди Тауър да бъде затворен, съпругът ти споменавал ли е в крепостта да се е случвало нещо странно?

— Какво например?

Господарят ми вдигна рамене.

— Няма значение, мадам, каквото се сетиш.

— Както вече казах, съпругът ми не обичаше да говори за работата си — отвърна мистрес Ъндършафт. — Въпреки това аз знаех, че не може да понася Тауър и особено сър Едуард Кембъл. Смяташе го за жесток човек, който обича да демонстрира властта си. Колкото до крепостта — намираше я за изключително неприятно място и за разлика от останалите членове на гилдията прекарваше там възможно най-малко време.

— Двамата с Филип Алардайс — покойния началник на склада — познаваха ли се? — попитах аз.

— Да. Андрю дори беше в Тауър сутринта, в която онзи се разболял — отвърна вдовицата. — Алардайс се отбил в „Бесилката“, за да закуси, и се оплакал от болки в главата и в тялото. По-късно съпругът ми отишъл да го види и му занесъл малка манерка с вино, но онзи вече не бил на себе си. Андрю веднага разпознал симптомите и така и не стъпи повече в Тауър. После Алардайс умря и крепостта беше запечатана.

— Съпругът ти споменавал ли ти е нещо за принцовете? — продължих с въпросите аз.

Обърканият поглед на жената и поклащането на главата й ми подсказаха, че познанията й по история не са особено обширни.

— А познавахте ли се с другия убит палач? — намеси се Бенджамин. — С онзи, Хелбейн.

— Чух слуховете — отвърна мистрес Ъндършафт. — Джон Малоу, главният палач, понякога идва да ме види и да донесе сладкиши на децата. Все едно, за него мога да кажа, че е почтен човек като съпруга ми, но останалите с техните противни имена и потайно минало…

— Потайно минало ли? — изненадах се аз.

— О, да. Онзи Тоудфлакс например някога е бил свещеник в Ковънтри, но после се е отрекъл от Бога и се захванал с магьосничество. Уърмуд пък е учил в Кеймбридж, но след като извършил някакво ужасно престъпление, му се наложило да избяга от там.

— И тези мъже просто са разказали историите си на съпруга ти, така ли? — попитах недоверчиво аз.

— Андрю и хората, с които работеше, обичаха ейла, а както знаете, всяка гилдия понякога си устройва празненства. За последен път палачите се събираха по случай рождения ден на краля на шести юни. Следвайки някакъв древен обичай, сър Едуард Кембъл им беше позволил да използват кралските покои, така че мъжете си завели дами…

— Ти не беше ли там? — попитах аз невинно.

— Разбира се, че не! — сопна се вдовицата. — Съпругът ми ми разказа всичко… когато се прибра — добави тя сухо.

— Значи казваш, че съпругът ти е бил и дърводелец, така ли? — продължих с въпросите аз. — А грамотен ли беше? Умееше ли да пише и да смята?

— Разбира се, сър! — мистрес Ъндършафт се изправи и се приближи до сандъка под разпятието. После го отвори, извади оттам някаква счетоводна книга и се върна при нас. — Понякога Андрю продаваше произведенията си на пазара и всичко записваше тук.