Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз си припомних овъгления труп, който бях извлякъл от клетката в Смитфийлд, и сграбчих господаря си за ръката. Той спря и кротко се взря в мен.

— Какво има, Роджър?

— Господарю, не ми казвай, че си повярвал на приказките на тези глупаци — рекох аз, посочвайки към Тауър.

— Те са верни служители на краля, Роджър.

— Да, да, сигурен съм, че е така. И все пак, как е възможно принцът да е оцелял цели четирийсет години? А ако пък не е, откъде са се взели тези печати?

Бенджамин вдигна рамене, а после притисна палец към устните си.

— Който и да изнудва краля, той знае какво се върти в главата му, а също и какви кошмари се спотайват в крепостта. Хенри е отказал да плати първата сума. Честно казано, съмнявам се, че ще плати и втората.

След тези думи господарят ми продължи напред и двамата с Агрипа го последвахме, едва смогвайки да се мерим с широките му крачки. От време на време Бенджамин спираше, за да попита за посоката. Най-накрая едно просяче ни преведе покрай някаква тясна, зловонна канавка и тримата изведнъж се озовахме на една изненадващо приятна поляна, отвъд която се издигаше къщата на Ъндършафт.

— Този тип явно е избесил доста хора — предположих аз, посочвайки към прясно боядисаните стени и остъклените прозорци.

Бенджамин спря и се вгледа в майсторите, които се бяха качили на покрива, за да подменят някаква повредена плоча.

— Добре ли печелеше Ъндършафт? — обърна се господарят ми към Агрипа.

— О, да, получаваше една значителна сума всяка седмица, а на Архангеловден, на Рождението на свети Йоан Кръстител, на Коледа и на Великден имаше право да си взема пресни провизии, топливо и нови дрехи от кралските запаси.

— Явно е умрял като богат човек — отбелязах аз, докато минавахме през портата и по настланата с камъни алея, от двете страни на която се бе ширнала чудна цветна градина.

После Бенджамин потропа по вратата и на прага скоро се появи някаква слугиня с бяла шапчица и сива престилка. Господарят ми й обясни кои сме и девойката ни се поклони, сякаш посрещаше великия татарски хан. След това ни преведе през някакъв приятно ухаещ коридор с прясно боядисани стени и ни покани в един уютен салон, от който се разкриваше гледка към градината отпред. Бенджамин и аз се настанихме на пейката в прозоречната ниша, Агрипа седна на един стол до нас, а слугинята побърза да повика господарката си.

Аз се заслушах в звуците, долитащи до салона, и установих, че в градината плаче дете, а на горния етаж си играят две момчета. После се чуха стъпки и дрезгавият шепот на слугинята отвън. Накрая вратата се отвори и мистрес Ъндършафт влезе в стаята. Аз моментално се изправих, сваляйки шапката от главата си — вдовицата беше най-хубавата жена, която бях виждал някога. Лицето й беше тясно и с фини черти, кожата й — по-бяла и от слонова кост, а изпод траурния й воал се подаваше коса с цвят на житен клас. Роклята от черна коприна само подчертаваше ангелската й красота. Вдовицата се движеше изключително грациозно, а блестящите й очи примигваха срещу слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Тя хвърли по един поглед на Бенджамин и на мен, но вниманието й беше привлечено най-вече от Агрипа — добрият доктор сигурно й беше заприличал на някакъв чудовищен паяк в човешки дрехи, незнайно как пропълзял в къщата й.

— Познавам ли ви, господа?

Бенджамин й каза кои сме. Жената протегна ръка, но не дотам, че господарят ми да може да я хване. После се усмихна, притискайки пръсти към устата си, развърза малката торбичка, която висеше от колана около тънкото й кръстче, извади оттам очила и ги постави на върха на прекрасното си носле.

— Простете, господа — рече тя с нежния си, но дълбок глас. — Зрението ми изневерява, но суетата не ми позволява да нося очилата си винаги, когато имам нужда от тях.

Бенджамин ниско се поклони.

— Причината за посещението ни, мадам, е, че искаме да ти зададем някои въпроси за покойния ти съпруг.

Жената затвори очи и сключи ръце като за молитва.

— Тежко е, сър — прошепна тя. — Толкова е тежко.

После вдовицата отвори очи — две прекрасни езера, изпълнени със светлина — и старият Шалот забеляза почти недоловимата промяна, която за миг бе настъпила у нея. Дори не знам какво точно беше — може би някакъв по-особен поглед или просто трепване на очите, а може би леко нацупване на устните. Така или иначе, в онзи момент аз разбрах, че не всичко е такова, каквото изглежда. В следващия миг Агрипа стана от стола си и помогна на мистрес Ъндършафт да се настани в него, тихо мълвейки съболезнованията си. Жената погледна Бенджамин над очилата си, а после бързо отмести очи към мен и аз отново зърнах дяволитата искрица в тях. Не забравяйте старата максима на Шалот: един измамник лесно може да преметне някой мъдрец, но е безсилен пред друг измамник.