Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Мога ли да ви предложа нещо за хапване или пийване, господа?

Изправен пред такава красота, аз вероятно щях да се съглася, но Бенджамин благодари и отказа.

— Дойдохме да си поговорим за съпруга ти, мадам. Не искаме да ти причиняваме повече неудобства.

Мистрес Ъндършафт сведе глава и тихо заплака. За известно време в салона се възцари тишина.

— Съжалявам, мадам — обади се най-накрая Бенджамин, — но сме тук по заповед на краля. Нали разбираш, смъртта на съпруга ти може да не е свързана с отмъщение, ами с нещо много по-зловещо.

Жената вдигна глава малко по-бързо, отколкото можеше да се очаква.

— Какво имаш предвид, сър? — заекна тя.

— Прости грубостта ми, мадам, но смятаме, че съпругът ти е бил напъхан в онази клетка в Смитфийлд и изгорен в нея не за отмъщение, ами във връзка с някакви кроежи срещу Короната…

— Кажи ми, мадам — продължи Бенджамин, след като мистрес Ъндършафт се посъвзе, — забеляза ли някаква промяна в поведението на съпруга си преди смъртта му? Да ти е споменавал нещо странно? Да се е тревожел повече от обичайното?

— Андрю беше добър човек — отвърна вдовицата през сълзи. — Работата му, разбира се, беше ужасна, но той винаги казваше, че онези, които се налагало да беси или да обезглавява, напълно заслужавали наказанието си. Всяка неделя, когато отиваше на службата в „Сейнт Питър ад Винкула“ в Тауър, се молеше за душите на изстрадалите.

— Сигурно е така, мадам — отвърна Бенджамин, — но кажи ми, той…

— Съпругът ми рядко говореше с мен за делата си, мастър Даунби — прекъсна го тя, при което в гласа й се прокрадна сурова нотка. — За разлика от останалите членове на гилдията на палачите той не се хвалеше колко много хора е убил или как е измъчил някого, поставяйки възела на въжето на грешното място. Освен това винаги връзваше торба с барут около вратовете на онези, които се налагаше да изгори, за да ускори края им.

(Тръпки ме побиваха от равния тон, с който тази красива жена говореше за кошмарната работа на покойния си съпруг.)

— Значи не знаеш нищо, така ли?

— Абсолютно нищо.

— А какво можеш да ми кажеш за деня, в който съпругът ти загина?

— През по-голямата част от деня двамата бяхме заедно — отвърна мистрес Ъндършафт. — По това време Тауър беше под карантина, градската управа беше разпусната, а съдилищата не заседаваха, така че Андрю се беше посветил на занимания в градината и на игри с децата — тя посочи към стола, на който седеше Агрипа. — От време на време дори измайсторяваше по нещо. Разбирате ли, съпругът ми беше учил за дърводелец, така че винаги когато имаше възможност, гледаше да практикува стария си занаят.

— Да се върнем към деня на смъртта му — настоя Бенджамин.

(По принцип господарят ми беше изключително любезен с дамите, но в случая мрачното му лице и строгият му глас издаваха дълбоките му подозрения към мистрес Ъндършафт.)

— През по-голямата част от деня съпругът ми си беше вкъщи — продължи вдовицата, — но по едно време стана неспокоен. Децата крещяха…

— Колко деца имаш, мадам? — прекъснах я аз.

— Четири — усмихна ми се скръбно тя. — Но не съм ги раждала аз. Мастър…?

— Роджър Шалот, мадам.

Вдовицата се наведе към мен и аз забелязах учестеното й дишане — гърдите й бързо се надигаха и спускаха.

— Андрю се беше женил и преди — обясни тя, — но преди пет години първата му съпруга умряла. Аз му се врекох три години по-късно. Все едно — продължи мистрес Ъндършафт, хвърляйки един бърз поглед към губещия търпение Бенджамин, — в един момент Андрю излезе, като преди това ми каза, че отива да пийне в „Бесилката“ — тя подръпна ръкава на роклята си. — И това беше всичко. На следващия ден тук дойде някакъв съдебен пристав, който ми съобщи какво се е случило.

— Мадам — продължих аз, надявайки възможно най-съчувствената си физиономия, — трябва да ти кажа, че имах нещастието да се озова в Смитфийлд точно когато вадеха тялото на съпруга ти от клетката. Разбира се, не бих искал да те разстройвам допълнително, но знай, че гледката беше ужасна.

Последва още една сълзлива усмивка, изпълнена с разбиране.

— Та при това положение как разбра, че обгореният мъж е тъкмо съпругът ти? — добавих.

Вдовицата впери в мен напълно сухите си очи и отвори уста да ми отвърне, но после се отказа.

— Съпругът ти имаше ли някакъв отличителен белег, който ти помогна да го разпознаеш? — намеси се Бенджамин.

— Милостиви Боже! — сопна се тя. — Разбира се, че не! Разпознах го по недогорелите ботуши и по металната верижка, която винаги носеше около китката си. Естествено, не мога да се закълна, че тялото е било на съпруга ми, но ако не е било, нека аз те попитам, сър: къде е Андрю Ъндършафт?