Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

През очите на господаря ми премина сянка на съмнение.

— Признавам обаче, че нямам представа откъде може да са взели печатите и как са осъществявали връзка с външния свят, докато Тауър е бил заключен и запечатан.

— Което ни връща обратно към картите на Спърдж — рече Бенджамин, а после се накани да продължи напред, но изведнъж спря. — Роджър, защо попита палачите за началника на склада?

Аз направих гримаса.

— Просто се чудех, господарю. Възможно ли е Алардайс да не е мъртъв и разболяването и смъртта му да са само номер? Ами ако началникът на склада всъщност е излязъл от Тауър, за да действа от името на съучастника си вътре?

Бенджамин се усмихна.

— Явно ще трябва да се върнем в Тауър. Роджър, от теб искам да се срещнеш с онази старица, Рагуза, и да огледаш лечебницата. Междувременно двамата с Агрипа ще потърсим мастър Спърдж и ще поискаме от него да ни покаже чертежите и картите си.

Когато стигнахме до кралските покои в Тауър, Агрипа и Бенджамин отидоха да се видят със Спърдж, а аз прекосих поляната и заобиколих норманската крепост. После някакъв войник, който се беше излегнал на слънце и поправяше ризницата си, ми показа пътя и аз се озовах в някакъв пуст двор, покрит с напукани плочи, около които бяха прорасли бурени. В далечния край на двора, близо до стената, се издигаше малка сграда от червени тухли. Аз се приближих, бутнах вратата и надникнах вътре.

— Да те издоя ли си дошъл? — чу се някакъв дрезгав глас.

После от сумрака, който цареше в помещението, се показа някаква старица, която напрегнато се взря в мен. Доколкото ми е известно, не съм кой знае какъв красавец, но трябва да ви кажа, че и нея хич не я биваше. Мръснобялата й коса висеше на редки кичури до изгърбените й рамене, на мъртвешки бледото й лице се мъдреха малки черни очички, тънка уста и крив нос, а тялото й беше цялото покрито с дълга тъмна рокля, оплескана с кал. Ако ме попитате за името на някоя лондонска вещица, без колебание ще ви назова Рагуза. От старицата (или пък от мизерната стаичка, в която живееше) се носеше най-противната миризма, която можете да си представите, но въпреки това аз се опитах да не бърча нос. Рагуза ми се изсмя и се шмугна обратно в мрака. После чух изщракването на огниво и стаята тутакси беше осветена от дебела лоена свещ. Да ви кажа, по-добре да си бяхме стояли на тъмно. Тръстиката по пода беше мръсна и изглеждаше, сякаш не е сменяна от месеци; по стените бяха окачени евтини дрипи. В единия от ъглите имаше паянтово легло, а до него — някакъв очукан пън, който явно служеше за маса. В помещението нямаше кой знае каква друга мебелировка, но на една от стените бяха наредени множество лавици, върху които стояха старателно надписани малки и големи стъкленици. Старицата проследи погледа ми.

— Лекарство ли ти трябва, мастър? — изви глас тя, оглеждайки ме от глава до пети. — За ума или за тялото?

— Не, не искам лекарство; само някои отговори — отвърнах аз.

— Отговорите също струват пари — лицето й се изкриви в усмивка.

Аз размахах една сребърна монета пред очите на Рагуза и тя се опита да я сграбчи, но старият Шалот беше по-бърз.

— Какво искаш да знаеш?

— Ти ли се грижеше за началника на склада, докато беше болен? — попитах.

— Да, но за съжаление, не можах да му бъда от кой знае каква полза. Клетникът дойде тук във вторник, а в четвъртък вече беше мъртъв. Умря облян в пот, с бубони под мишниците и по слабините — старицата замахна във въздуха с тънките си, кокалести пръсти. — Няма лек за тази болест. Единственото, което успях да направя, е да му дам отвара от дилянка, за да заспи и да не се мъчи много.

— И си сигурна, че си се грижила точно за Алардайс?

Старицата се изкикоти.

— Че за кого другиго? Кой би се съгласил да се разболее на негово място, да пие моята отвара, а накрая и да умре? Ти да не си луд?

— Значи си сигурна, че е бил Алардайс, така ли? — настоях аз.

— Разбира се! — сопна се тя.

— А видя ли го да умира?

— Естествено, че го видях! Намерих го в стаята горе — Рагуза посочи към паянтовото стълбище в далечния край на стаята. — Чух някакъв трясък и се качих. Нещастникът почти се беше изхлузил от леглото, очите му бяха отворени, а от ъгълчето на устата му се процеждаше струйка кръв. Вонята беше нетърпима. След това изпратих да повикат сър Едуард Кембъл.

— И той дойде ли? — попитах аз.

— Този страхливец? Как ли пък не! Изкачи се до половината на стълбището, надникна в стаята и ми нареди да покрия мъртвеца с чаршаф. Така и сторих. На следващата сутрин двама войници отнесоха покрития труп до каруцата, която чакаше при Лъвската порта. Кълна се, горкият Алардайс беше по-мъртъв и от пън!