Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Още не му е дошло времето да умира — промърмори Агрипа.

След тези думи докторът свали черната си широкопола шапка и вдигна очи към мен, при което ангелското му лице се озари от най-благата усмивка, която можете да си представите. Да, на пръв поглед Агрипа приличаше на нечий любим чичо, но щом човек забележеше черните му кожени дрехи и ръкавиците, които прикриваха скритите червени кръстове на всяка от китките му, това впечатление веднага се разсейваше.

— Всъщност на Роджър му е отреден дълъг живот — добави той, а после се изправи и хвърли един поглед към отец Хотън, който любопитно се взираше в трима ни. — В крайна сметка дяволът се грижи за своите…

В следващия момент Агрипа сграбчи ръката ми, при което очите му внезапно станаха наситено черни, а лицето му — мъртвешки бледо. Докторът задържа ръката ми малко по-дълго от необходимото и аз усетих как сърцето ми се свива. Това беше знак, че ни предстои посещение в бърлогата на Големия звяр.

Независимо че в момента беше зает да разказва на Бенджамин за чудодейното ми излекуване, отец Хотън видимо се обезпокои и току се озърташе към Агрипа. След това игуменът ни остави сами, обещавайки, че ще изпрати някой от послушниците си да ни донесе бяло вино и сладкиши. Аз останах, предавайки на господаря си всичко, което се беше случило. (Или поне онова, което смятах, че трябва да знае.) Бенджамин подхвърли някои шеговити закачки по повод внезапното ми присъединяване към ордена на картузианците и аз не възразих. За известно време тримата просто седяхме и си бъбрехме, отпивайки вино от чашите си и наслаждавайки се на аромата на цветята и на успокояващото жужене на пчелите. От време на време камбаните на Чартърхаус забиваха, призовавайки добрите братя към молитва, и аз осъзнах, че монашеският живот не е за мен.

— Как ме откри? — обърнах се към господаря си.

— Ами отидох до Суофам — направи гримаса Бенджамин, — а за останалото просто се досетих. После добрият доктор ми помогна да претърся града. Един от събирачите на трупове те разпозна по описанието, което му дадох, и ето ме тук — лицето на господаря ми изведнъж помръкна. — Търся те от две седмици, Роджър. Мислех, че си мъртъв!

— Ограбиха ме! — простенах. — Останах без пукната пара, а пък в Ипсуич ме чакаха онези проклетници Попълтън!

— Роджър, Роджър — наведе се към мен Бенджамин. — Междувременно кардиналът изпрати до шерифа на Норфолк писмо, в което се застъпи за теб — той вяло се усмихна. — В резултат Попълтън са толкова уплашени, че отново току тичат до нужника.

— Ясно — отвърнах аз кисело. — Щом скъпият ти чичо се е намесил обаче, значи има нужда от нас.

— Така е — рече Бенджамин, оставяйки чашата си. — Първо трябва да се отбием в Тауър, а после имаме среща с краля в Уиндзор.

Аз се огледах наоколо — изпълнената с благоухания градина изглеждаше толкова тиха и спокойна…

— Знам, че не мога да остана тук — промърморих, — но не ми се ходи и в Уиндзор.

Бенджамин развърза кесията си извади оттам някаква заповед, скрепена с личния печат на кардинала. Прочитайки я набързо, аз установих, че нямам никакъв избор — любимият племенник на кардинала, Бенджамин Даунби, и верният му слуга, Роджър Шалот, трябваше незабавно да се явят в кралския дворец Уиндзор. Хвърлих писмото обратно в ръцете на господаря си. Каруците, превозващи трупове, потната треска и онези зловещи погребални ями вече не ми изглеждаха чак толкова страшни! Предстоеше ми да навляза в обиталището на сенките, където водачи щяха да ми бъдат единствено предателството и убийството…

В крайна сметка се наложи да си събера нещата и да се сбогувам с добрите братя. Така и не видях отец Хотън отново. Години по-късно, когато тлъстият Хенри скъса с Рим заради тъмнооката Болейн, моят някогашен благодетел, верен на собствената си душа, отказал да признае върховенството на краля над Църквата. По онова време аз бях извън страната — принудителен гост на Испанската инквизиция (чиито членове се оказаха изключително порядъчни господа, между другото!), но когато се върнах, научих, че отец Хотън и някои от послушниците му са били обесени на портата на собствената си обител. Тогава седнах в тъмнината и заплаках. Игуменът на картузианския манастир беше добър човек и заслужаваше по-достойна смърт…

Както и да е, в онзи ден Агрипа, Бенджамин и аз си тръгнахме, стараейки се да стоим далеч от града. Тримата минахме покрай Грейс Ин, Темпъл и Уайтфрайърс, докато накрая стигнахме до една лодка, която ни чакаше, за да ни откара до Тауър. На веслата стояха хората на добрия доктор — група отявлени негодници, които ме поздравиха, сякаш бях отдавна изгубеният им брат. Да ви призная, възторженият им прием ме зарадва, тъй като докато бяхме вървели по горещите и мръсни улици, Агрипа и Бенджамин бяха изпаднали в странно мълчание. Дори когато им разказах за Куиксилвър, беснеейки срещу коварството му и заканвайки се, че някой ден ще го пипна, те само поклатиха глави, отдадени на собствените си мисли. Отначало реших, че спътниците ми са уплашени, но когато хората на Агрипа подкараха лодката, добрият доктор се размърда и посочи към двата бряга.