Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Но това е изнудване! — възразих аз. — Празни заплахи с цел печалба.

— Може и така да е — отвърна Агрипа, — но чуй какво ще ти кажа, Роджър — той се наведе към мен, за да подчертае думите си. — Първо, предполага се, че Едуард е умрял преди четирийсет години, нали така?

Кимнах.

— Второ, когато един крал умре — спомни си, че Ричард Трети дори не е позволил Едуард да бъде коронясан — печатите му се изземват и унищожават. Ричард Трети без съмнение е наредил тези на затворения му в Тауър племенник да бъдат хвърлени в огъня, а ако той е пропуснал, Хенри Тюдор, бащата на настоящия ни крал, със сигурност го е сторил.

— Откъде са дошли тези печати тогава? — попитах. — Не може ли просто да са били взети от някое друго писмо или прокламация?

Агрипа поклати глава.

— Не, положени са съвсем скоро. Почеркът и подписът също изглеждат автентични.

— Но каква опасност би могло да представлява това писмо?

Добрият доктор се усмихна и отново поклати глава.

— Роджър, Роджър, разгледай писмото внимателно. Настоящият ни крал, Хенри Осми, Бог да го благослови, е син на узурпатор. Той не би търпял край себе си човек с йоркистка кръв във вените.

(Агрипа беше прав. Хенри VIII си беше поставил за цел да ликвидира всички наследници на династията Йорк, както и всеки друг, който можеше да предяви по-основателни претенции към трона от него, и по време на управлението си систематично се отърваваше от подобни люде чрез поредица законови убийства. Едмънд Стафорд, херцогът на Бъкингам, беше един от потърпевшите, а да не говорим за семейство Поул, от което — с изключение на кардинал Реджиналд, който избяга в чужбина — не остана и член, който да не е огледал Тауър отвътре. Да, в това отношение Хенри беше луд за връзване.)

Агрипа пъхна писмото под носа ми.

— Можеш ли да си представиш какво стана, след като Хенри видя това, Роджър? Кралят бесня дни наред. Никой не смееше да го доближи, дори скъпият чичо на Бенджамин. Хенри приличаше на разярен бик — трошеше мебели, заплашваше, ругаеше и риташе всеки, който попаднеше в обсега му.

„О, да — помислих си аз, — Големия звяр е точно такъв! Докато получава каквото иска, е кротък като агънце, но почувства ли се застрашен, става по-опасен и от лудите в Бедлам 20 20 Най-старото лечебно заведение за душевноболни в света, намиращо се в Лондон. — Б.пр. …“ (Когато Хенри остаря и от язвата на крака му започна да се процежда гной, а грамадното му, тлъсто туловище, деформирано от подаграта, току се сгърчваше от болка, човек можеше да си изпати дори само ако кихнеше в присъствието му.)

— Нима кралят е повярвал на написаното в писмото? — попитах аз.

— О, повярва и още как — отвърна Бенджамин. — В крайна сметка, никой не знае какво точно се е случило с Едуард и брат му Ричард, така че и най-малкото съмнение, че двамата може още да са живи, е в състояние да извади Хенри от равновесие. Освен това авторът на писмото е напипал слабото място на краля — негово величество е суеверен като последния селяк и действително си въобразява, че няма син, понеже Господ не е доволен от него.

— Хората обаче в никакъв случай не биха повярвали! — настоях аз.

— Така ли? — попита Агрипа.

После добрият доктор се накани да каже още нещо, но в този момент гребците извикаха и вдигнаха веслата. Бяхме стигнали до Лондонския мост и лодката беше оставена на произвола на бурната вода, която бясно ни понесе под тесните сводове. Въпреки че много пъти бях минавал по този път, сърцето ми отново се сви, а стомахът ми се преобърна.

Когато най-после се озовахме в безопасност, Агрипа продължи:

— Можеш да си представиш какво би станало, ако подобна прокламация бъде разпространена из поразения от потната треска Лондон, нали? Хората ще започнат да се чудят и да клюкарстват, а после — както винаги — клюките ще се превърнат във факти и вече всички ще смятат краля за прокълнат.

Аз се наведох през ръба на лодката и се взрях във водата. Агрипа беше прав. Бях видял пораженията, които болестта беше нанесла на града, и бях преживял цялата болка и ужас. Бях станал свидетел на всеобщата истерия и познавах гнева, кипящ под повърхността. Хората щяха да искат някакво обяснение и Хенри VIII щеше да се превърне в изкупителната жертва.

— Кралят изпрати ли златото? — попитах.

— Разбира се, че не — отвърна ми добрият доктор. — Всъщност постави двора на „Сейнт Пол“ около кръста и въобще цялата катедрала под въоръжена охрана.

— И?

— Нищо. Злодеят, стоящ зад цялата тази работа, се оказа твърде хитър. Вместо на кръста на „Сейнт Пол“ обещаната прокламация се появи на вратата на „Сейнт Мери льо Боу“. Още една беше намерена на кръста пред Уестминстърското абатство. И двете носеха печата на Едуард Пети, и в двете пишеше, че Хенри е узурпатор и че неспособността му да зачене син и болестта, вилнееща в Лондон, са знак за Божието недоволство от него. Разбира се, прокламациите веднага бяха скъсани, но мълвата вече беше тръгнала — Агрипа се прокашля и се изплю в реката. — Наскоро пристигна още едно подобно писмо. Този път, за наказание, искането е за две хиляди златни крони. Парите трябва да се предадат на празника на свети Августин на двайсет и осми август, което се пада след шест дни. Когато камбаните на „Сейнт Пол“ забият за обедната молитва, до кръста на катедралата трябва да бъдат оставени две кожени торби, поставени в стоманено ковчеже.