Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Както и да е, да се върнем към онази гореща лятна утрин. Та в крайна сметка успяхме да охладим клетката, отворихме я и измъкнахме навън онова, което беше останало от трупа. Едва ли някой щеше да е в състояние да разпознае мъртвия, но в следващия момент към стълба за екзекуции се приближи главният съдебен пристав — як мъж с открито лице. Въпреки всички ужаси и смърт наоколо, той беше един от онези честни служители на закона, които приемаха работата си сериозно и все още вярваха в поддържането на реда в Лондон. И така, главният съдебен пристав приклекна и се взря в овъглените останки. В следващия момент аз зърнах нещо блестящо на мястото, където се беше намирала китката на покойния, и го посочих. Приставът взе предмета в ръцете си и го огледа — оказа се метална гривна; верижка с украшение — череп. След като разучи гривната, той си подсвирна под носа, а после я избърса в плаща си, вдигна я и прошепна:

— Господ да ни е на помощ!

— Какво има? — полюбопитствах аз.

Приставът се заигра с гривната, след което посочи към почернелите останки, от които все още се вдигаше пушек.

— Вярваш или не, това е трупът на Андрю Ъндършафт — видна фигура в гилдията на лондонските палачи, които се събират в кръчмата „Бесилката“ край Тауър.

— Този Ъндършафт беше ли осъден за някакво престъпление? — попитах аз.

Съдебният пристав поклати шава.

— Съдът не е заседавал от седмици, а и Андрю не е сторил нищо нередно — той се взря в грамадния каменен стълб. — Не, клетникът е бил безмилостно убит — продължи тихо служителят на реда. — Трудно е за вярване, но въпреки това някой го е довел тук късно снощи, напъхал го е в тази клетка и е запалил отдолу огън.

— Без никой да забележи? Писъците на горкия човечец сигурно са се чували чак в Уиндзор…

Съдебният пристав внимателно се взря в мен.

— Добре говориш за просяк.

— Може би защото не съм просяк — отвърнах. — Просто поредният нещастник, комуто късметът е изневерил.

За миг се изкуших да спомена името на господаря си и да обясня, че някога съм служил на великия кардинал Уолси, но после се отказах. Съдебният пристав и без това нямаше да ми повярва — дори избръснат и изкъпан, с подрязана и напомадена коса, аз си изглеждах като роден лъжец.

— Все едно — служителят на закона пусна верижката в кесията си. — Тези дни никой не го е грижа какво става в Лондон. Градът се превърна в мрачно преддверие на ада. В Крипългейт са се отдали на магьосничество, а във Винтри — на масови убийства. Цели семейства измират от глад в заключените си къщи. При това положение кой би обърнал внимание на писъците на някакъв си нещастник, пържещ се в клетката в Смитфийлд? Такива са времената — той направи гримаса. — Освен това ако Андрю е бил жив, когато са го напъхали в клетката, а аз не мисля, че е бил, той едва ли е пищял много дълго време.

— А какво стана с обещаните хляб и вино? — попитах аз.

Съдебният пристав се изправи и ме потупа по рамото.

— Елате да закусим — рече той и поведе мен и другия помагач към близката кръчма, „Владишката митра“.

За съжаление, кръчмарят не ни пусна вътре, така че се наложи да ядем клекнали отвън, до стената. Съдебният пристав удържа на думата си и двамата с непознатия получихме хляб, вино и дори няколко резена тлъст бекон. Трябва да ви кажа, че съм присъствал на пиршества от единия до другия край на Европа. Седял съм до тъмнооката и безсърдечна Катерина Медичи, пил съм от златни бокали и съм ял най-отбрани френски ястия. (Разбира се, винаги внимавах, тъй като любимото занимание на Катерина беше отровителството!) Въпреки това нищо не може да се сравни с онзи просешки пир пред кръчмата „Владишката митра“ в Смитфийлд преди толкова много години!

Когато съдебният пристав си тръгна, аз си помислих, че е приключил с нас, но не след дълго той се върна и хвърли в ръцете ни по един восъчен печат, върху който беше изобразен гербът на града.

— Ако искате работа — рече дрезгаво служителят на закона, — присъединете се към събирачите на трупове. Парите не са много, но поне няма да гладувате.

Разбира се, приех, а после стиснах зъби и погледнах през площада към ужасяващите овъглени останки, които бъдещите ми другари тъкмо натоварваха на една каруца. Спомням си, че в онзи момент реших, че с това цялата история ще приключи, но в действителност убийството на Андрю Ъндършафт беше само предвестник на онова, което предстоеше.

И така, аз се присъединих към събирачите на трупове и започнах да кръстосвам улиците, опразвайки къщите и прибирайки телата на всички онези, които потната треска беше покосила. Работата беше ужасна, вкоравяваше сърцето и оставяше дълбоки следи в душата, а мъжете, с които работех, бяха пълна измет и не се страхуваха нито от Господ, нито от хората. Дори сега, години по-късно, не мога да се насиля да ви опиша зловещите неща, на които станах свидетел тогава. Оплячкосваха се къщи и се обираха трупове. Страховитите камбанки на смъртта непрестанно звъняха, а в северната част на града, отвъд Чартърхаус, зееха грамадни погребални ями, в които се хвърляха и мъртви, и живи! Същински кошмар! Сцена от Апокалипсиса! В крайна сметка, сетивата ми се притъпиха и доколкото това изобщо беше възможно, аз започнах да върша добра работа. Една-единствена мисъл ме крепеше — надявах се скоро да събера достатъчно пари, та да мога да се измъкна от града и да се върна в Ипсуич.