Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Така или иначе, сатаната не можа напълно да превземе Лондон. Картузианците от Чартърхаус, Господ да ги поживи, изпълниха призванието си на духовници и от време на време излизаха от манастира си, за да четат молитви над мъртвите. И така, три пъти седмично аз издигах един импровизиран олтар, на който заставаше свещеник, облечен в черно или пурпурно, и отслужваше заупокойна литургия. Един от тези свещеници, всъщност игуменът на манастира — як мъж на име Джон Хотън — ме впечатли особено много. Той винаги заставаше плътно до погребалната яма и независимо че междувременно беше зает да напява псалми, зорко следеше как разтоварваме каруците, пълни с трупове. Така, ако негодниците, с които работех, се опитаха да оберат или да се изгаврят с някой мъртвец, Хотън забелязваше на мига и тутакси развърташе дебелата си ясенова тояга.

Една сутрин, подведен от гъстия дим, диплещ се из въздуха, той не можа да прецени колко близо е до ямата, подхлъзна се и падна в общия гроб. Събирачите на трупове се облегнаха на лопатите си и се разсмяха, а свещеникът, оплетен в сивото си расо, се опита да се изкатери до повърхността. За беда, пръстта беше подгизнала от дъжд, така че усилията му само влошиха положението. И така, аз изтичах до ръба на ямата, наведох се и протегнах ръка.

— Хвани се за мен, отче! — извиках.

Светлосините очи на Хотън се впиха в моите.

— Хайде, хвани се! — повторих. — Няма да те оставя да паднеш.

На горкия човечец обаче му беше трудно да ми повярва. Смяташе, че ще го набутам още по-навътре в ямата или пък че ще го издърпам само за да го ударя с лопатата си по главата. В крайна сметка, беше заобиколен от мъже, които не се страхуваха нито от Господ, нито от хората…

— Кълна се! — прошепнах дрезгаво. — Не ти мисля злото!

И така, свещеникът сграбчи ръката ми и аз го издърпах, а после му помогнах да изчисти калта от расото си.

— Как се казваш? — попита ме той.

— Роджър Шалот, отче.

— Благодаря ти, мастър Шалот. Ще се моля за теб.

След като ми стисна ръката, свещеникът заобиколи ямата и се развика на другарите ми.

После дните се занизаха все едни и същи, докато една сутрин не се събудих в къщата на стария Куиксилвър с натежала глава и неспособен да помръдна, без целият да се облея в пот. Едва стигнах до долния етаж. След това изпих чаша вода и излязох навън, за да се присъединя към останалата част от бандата, която се беше събрала край портата, водеща към двора на катедралата „Сейнт Пол“. Един Господ знае как съм работил през онзи ден. До обяд вече повръщах, а болките в корема ми бяха станали непоносими. Когато пък пъхнах ръка под мишницата си, напипах надигащите се бубони. Естествено, останалите веднага надушиха какво става и ако не бях извадил камата, която бях взел от един от тях при едно сбиване, най-вероятно щяха да ме ударят по главата и да ме хвърлят в ямата. В крайна сметка те ме прогониха с удари и ругатни и аз се заклатушках през дима между купчините вар. Когато стигнах до входа на Чартърхаус, се строполих на земята и заблъсках по портата с всички сили. Спомням си, че вратата се отвори със скърцане и до мен приклекна отец Хотън.

— Потната треска пипна и мен, отче — изпъшках аз.

Той попи челото ми с някакъв парцал, напоен с вода.

— За съжаление, не можем да ти помогнем, Роджър.

— Не искам да умра като куче, отче — промълвих аз и изгубих свяст.

От последвалите събития си спомням съвсем малко. Когато идвах в съзнание, виждах, че над мен бдят монаси с добродушни и загрижени лица. През останалото време не знаех къде се намирам. Пред вътрешния ми взор току се появяваше някоя сцена от миналото — виждах майка си, която си отиде без време, да върви към мен с кошница цветя в ръка; Бенджамин, седнал зад писалището си, да потрива ръце и да поклаща глава; доктор Агрипа с обрамчено от сенки лице да ми се усмихва, приковал в мен бездушните си очи. Дори успях да подуша неизменния му аромат — понякога приятно, понякога остро ухание, което много ми напомняше на миризмата на празен тиган, забравен над огъня. Спохождаха ме и други видения — понякога ми се присънваше, че бягам от вълци в Париж, а друг път — от онези ужасяващи леопарди в двора на Франсоа I. В един момент ми се яви дори Уолси. Кардиналът носеше пурпурни одежди от коприна, а мрачното му лице беше сбърчено от тревога.

— Трябваше да станеш духовник, Роджър — каза ми той подигравателно.

— Като теб ли, милорд? — отвърнах му дръзко аз.

Уолси се намръщи, а после изчезна. Разбира се, нямаше как да се мине без Хенри VIII — Големия звяр, Къртицата, Кръвожадния принц, самия сатана в човешки облик с неговото грамадно туловище, тлъсти крака, ръце, поставени на хълбоците, свински очички, злобно вперени в мен, и плътни устни, стиснати в гримаса на неодобрение.