Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Ех, какви времена бяха… — заяви той внезапно, поклащайки чашата си и взирайки се в мен през покритата с мазни петна маса. — О, да, мастър Роджър, невероятни времена…

— Какво имаш предвид? — изфъфлих аз.

— Когато бях млад — очите на Куиксилвър се изпълниха с тъга, — аз бях велик лекар, Роджър. Грижех се за здравето на силните на деня и се ползвах от подкрепата на крале и принцове.

— На кои например? — подразних го аз.

— Например на крал Едуард Четвърти, вечна му памет, и на братята му, херцог Кларънс и Ричард Глостър, бъдещия Ричард Трети.

— Ако това е вярно, трябва да си на много повече от шейсет години — възразих аз.

— Започнах кариерата си млад — усмихна ми се в отговор докторът. — На осемнайсет години вече държах аптека на Сейнт Мартинс Лейн и изпълнявах поръчките на големците от онова време — той се наведе през масата. — Давах им настойки за помятане, отвари, които отслабваха организма и бавно водеха до смърт, хапове за потентност — той се потупа по тесния нос 17 17 Английски жест, който означава, че събеседниците споделят обща тайна. — Б.пр. . — О, да, имаше време, когато старият Куиксилвър беше много търсен човек.

— Щом си толкова добър — изфъфлих аз, — защо не забъркаш лек срещу потната треска?

Докторът хладно се засмя.

— Всъщност го направих, но за съжаление, всичките ми пациенти умряха…

— Страшно бързо умират! — заявих аз и му разказах за болния, когото бях отвел до „Сейнт Бартоломю“.

Куиксилвър ме изслуша, след което мрачно се взря в мен.

— Обречен си, Роджър.

Мили Боже! Никога няма да забравя израза на издълженото му, слабо и възжълто лице в онзи момент, нито пък зловещите му очи, осветени от пламъка на свещта.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Щом си докосвал болен, значи и ти си се заразил.

— В такъв случай — рекох аз, сграбчвайки ръката му, — двамата ще се пържим в ада заедно!

Докторът не отдръпна ръката си.

— Аз вече съм боледувал от потна треска, Роджър. Както виждаш обаче, оцелях, а това, че съм я карал веднъж, значи, че вече съм в безопасност. Както и да е, хайде да си сипем още вино.

— Кога си я карал? — попитах ядно.

— Преди трийсет и осем години, Роджър — отвърна ми Куиксилвър през рамо, докато отваряше гарафата, приведен над някакъв сандък. — Тогава потната треска пак върлуваше из Лондон, но аз бях на сигурно място в Тауър — той се върна при масата и отново ми напълни чашата. — Все едно, дай сега да се напием и да се повеселим, защото утре за теб ще бъде късно!

И така, аз се напих до безпаметност. Разбира се, това беше адски глупава постъпка, но тогава все още смятах пословицата „гарван гарвану око не вади“ за вярна и си въобразявах, че Куиксилвър ми е нещо като приятел. Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах каква е истината. Докторът беше задигнал ботушите, кесията и портупея ми и се беше изпарил. Аз обърнах противната малка къща надолу с главата, но не открих и следа от багажа си. Единственото нещо, което Куиксилвър беше оставил след себе си, беше някаква бележка, закована на вратата, в която пишеше:

Скъпи ми Роджър, очаквай смъртта до седмица. Оставям ти една гарафа с вино в кухнята и ти желая всичко най-хубаво в ада.

Накъсах бележката на парчета, които натъпках в джоба си, и през останалата част от деня просто беснях срещу невъобразимото коварство на безсърдечния кучи син. Като изключим виното, в къщата нямаше никакви други провизии, но въпреки това аз счупих гарафата — един Господ знае какво можеше да е сипал докторът в нея. По принцип носех на пиене, но след онази вечер в компанията на Куиксилвър махмурлукът ми трая цели два дни и аз бях сигурен, че във виното е имало нещо. Все едно, малко по малко аз започнах да се оправям и не след дълго усетих, че съм гладен като вълк. Но какво можех да сторя? Докторът ми беше задигнал коня и товарното конче, както и всяка вещ, която притежавах на тази земя.

На следващия ден тръгнах да обикалям града, но дюкяните бяха затворени, а пекарните — изоставени. Никой не смееше да припари до Лондон, за да донесе храна. По улиците се срещаха и други хора, някои от които доста по-гладни и озверели от мен. И така, за известно време аз останах в къщата на Куиксилвър, отчаяно търсейки изход от ситуацията. За връщане в Ипсуич и дума не можеше да става, тъй като нямах нито ботуши, нито кон. Въпреки това си признавам, че отидох до Бишъпсгейт, но за съжаление, заварих портата залостена и завардена. Големците, които бяха избягали от Лондон, явно не бяха искали обикновените граждани да последват примера им и така да пренесат заразата и в провинцията. И така, аз бях принуден да остана в града и временно се подслоних в една изоставена къща близо до августинския манастир край Брод Стрийт. Мислех си, че там съм в безопасност, но не щеш ли, някаква банда разбойници ме нападна и ми взе жакета. На следващата сутрин се събудих премръзнал и схванат и се присъединих към останалите просяци пред манастира, даващи мило и драго за парче хляб и канче прясна вода.