Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

По-голямата част от работата на енорийския съвет беше дълга литания от светски въпроси. Дъщерята на копача Пайк искаше да се омъжи за най-големия син на тепавичаря Амишъс. Провериха в дебелата Кръвна книга дали имат родствени връзки. Ателстан с удоволствие съобщи, че нямат и преминаха към обсъждане на наближаващата Коледа – церемонията на Звездата, която щеше да се състои в църквата и времето на трите коледни служби. Говориха и за неплатените такси за погребение, за това, че децата пият от съда със светената вода, за да утолят жаждата си. Калайджията Таб предложи да направи два големи нови свещника с лъвове отпред. Писарят Геймлин беше готов да изпее по една хубава коледна песен в края на всяка от службите. Ателстан се съгласи за деня на свети Стефан в кораба да има живи картини и поспориха кой ще изпълнява ролята на момчето-епископ 7 7 Традиция, възникнала през Средновековието – в навечерието на Коледа да се избира момче, най-често от църковните хористи, което символично поема за кратко функциите на епископа, който отстъпва мястото си като напомняне за това, че Бог сваля силните от престолите им и издига смирените. – Б. Р. на празника на светите младенци.

Но Ателстан забеляза с отчаяние, че Уоткин, който седеше отпуснато на мястото си, гледаше нетърпеливо, почесваше се и потропваше с калните си ботуши. Бенедикта долови загрижеността на Ателстан и загледа тревожно мъжа, когото обичаше, но не би могла да има, защото беше ръкоположен за свещеник. Най-накрая Ателстан вече не знаеше какво да каже.

– Е, Уоткин – каза той сухо, – имаш ли да съобщиш нещо важно?

Уоткин се изправи в целия си ръст. Мазното му чело беше смръщено под кичурите яркочервена коса, която оредяваше бързо и скоро щеше да остане само като венец около плешивото му теме. Бледосините му очи, които сякаш се бореха помежду си за място до подобния на патладжан нос, огледаха колегите му.

– Гробището е било ограбено! – изтърси той.

Ателстан изпъшка и сведе глава.

– Какво искаш да кажеш? – извика ловецът на плъхове Ранулф, чието лице с остри черти надничаше изпод черна като катран качулка.

– През последните няколко дни – съобщи Уоткин – са били изравяни трупове.

Ужасени, всички заговориха едновременно. Ателстан стана и плесна ръце за тишина. Наложи се да го направи няколко пъти, докато накрая врявата спря.

– Знаете – започна той, – че гробището на "Сейнт Ерконуолд" често се използва за погребване на чужденци и просяци, които никой не е потърсил. Нито един гроб на енориаш не е докосван – Ателстан си пое дълбоко дъх. – Но така или иначе, Уоткин е прав. Откраднати са били труповете от три гроба. Всички са разкопани наскоро. На млада просякиня, брабантски наемник, открит мъртъв след кръчмарска свада и на един старец, който просеше пред болницата "Сейнт Томас" и беше намерен замръзнал в двора на хана "При мантията". – Ателстан облиза устни. – Земята е твърда – продължи той. – Уоткин знае колко трудно е да се изкопае с мотика и кирка достатъчно дълбок гроб, така че плиткостта на гробовете е помогнала на скверните крадци.

– Трябва да сложим пазач – каза Пайк копачът.

– Ти ще пазиш ли? – попита тихо Бенедикта. – Би ли прекарал цяла нощ на гробището, за да чакаш мародерите? – Очите ѝ се плъзнаха по останалите от съвета. – Кой би стоял на пост? И кой знае – продължи тя – дали кражбите се извършват нощем? Може да стават следобед или вечер.

Ателстан я погледна с благодарност.

– Аз мога да пазя – намеси се той. – Всъщност го правя, когато... – свещеникът не довърши.

– Когато изучаваш звездите, братко – намеси се свинарката Урсула и предизвика сподавен хоров кикот, защото всички енориаши знаеха за странните занимания на свещеника си.

Художникът Хъдъл се обади.

– Помоли сър Джон Кранстън да ни помогне. Може да прати войници да пазят гробището.

Ателстан поклати глава.

– Коронерът – отвърна той – не може да праща кралските войници насам-натам.

– Ами приставите? – включи се жената на Уоткин. – Ами кварталната стража?

Да, що се отнася до тях, помисли си мрачно Ателстан, съветникът и другите чиновници рядко се занимаваха със "Сейнт Ерконуолд", още по-малко с гробището и не биха се разтревожили, че гробовете на трима непознати са били отворени.

– Кои са тези хора? – попита меко Бенедикта. – Защо го правят? Какво търсят?

Думите ѝ потънаха в море от тишина. Всички лица се извърнаха към свещеника за отговор. Това беше моментът, от който се боеше Ателстан. Гробището беше Божия земя. Когато за пръв път беше дошъл в енорията преди девет месеца, той беше много строг към онези, които се опитваха да направят пазар там и към момчетата, които играеха с костите, изровени от кучета или прасета. "Гробището" беше заявил той, "е Божия земя, където вярващите очакват второто пришествие на Христа". Дори тогава Ателстан не беше обяснил изцяло причината за своята строгост: той тайно споделяше страховете на Църквата от онези, които се прекланяха пред Сатаната, Господаря на кръстопътищата 8 8 Бесилките често били издигани на кръстопътища, за назидание на преминаващите; на тях не само били изпълнявани екзекуции, но били окачани и трупове на престъпници в окови, а до края на XVII в. – и живи хора в клетки, осъдени на бавна смърт. – Б. Пр. и Повелителя на бесилото, и често изпълняваха черните си магически ритуали на гробищата. Всъщност беше чул за един случай в енорията на църквата "Сейнт Питър" в Корнхил, където черен магьосник хранел с трупове демони и скорпиони.