Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Да му се не види! – възкликна той. – Никой ли в този безпросветен град не спи?

Мъжът приближи и Кранстън разпозна ливреята на кметски служител.

– Сър Джон, кметът и шерифите държат да се явите незабавно в кметството.

– Върви по дяволите!

– Благодаря, сър Джон. Кметът каза, че отговорът ви ще бъде нещо подобно. Да ви изчакам ли? – Младежът потри ръце. – Сър Джон, студено ми е.

Все още ругаейки, Кранстън потропа на вратата на къщата си. Отвори му прислужница с изпито лице. Зад нея стоеше Мод, вече напълно облечена, по лицето ѝ имаше следи от сълзи. Сър Джон ѝ се усмихна, за да скрие собственото си безпокойство.

– Жено, отивам в кметството, но не и преди да закуся – той въведе младия вестоносец в къщата. – И той ще яде. Като го гледам, има нужда.

Кранстън се завъртя на пета, отново излезе и се върна, влачейки Лейф за врата.

– И този мързеливец ще хапне с нас. После му намери работа. Ще прекара Коледа тук – той потупа голямото си шкембе. – За всички нас гореща овесена каша и хлебчета с подправки! – Коронерът подуши въздуха. – И малко от прясно изпечения бял хляб – той погледна лукаво жена си. – И кларет, греян и с подправки. После кажи на коняря, че ще ми трябва кон.

Той се усмихна широко, но въпреки веселото си бърборене не пропусна да забележи колко бледа и болна изглеждаше жена му. Отмести поглед от нея. Боже, помисли си, нима ще загубя Мод? Захвърли наметалото си и мина край нея, като леко я докосна по рамото.

Ателстан раздаваше причастието, слагаше тънките бели питки върху езиците на енориашите си. Крим държеше сребърния поднос под брадичките им, за да улови трохите, които можеше да паднат. Повечето членове на енорийския съвет се бяха появили, някои дойдоха по средата на литургията.

Свещеникът се канеше да се върне при олтара, когато чу почукване по външната стена на отсрещното крило. Разбира се! Беше забравил прокажените, двама нещастници, на които беше позволил да се подслонят в костницата на гробището. Ателстан ги снабдяваше с храна, нещо за пиене и вода, смесена с лековит сок от черници, за да се мият, но нито веднъж не беше зървал бледите им, обезобразени лица, макар че, ако се съдеше по дрехите, единият определено беше мъж. Искаше му се да може да направи нещо повече за тях, но църковният закон беше категоричен – прокажените не можеха да получат причастие заедно с останалата част от паството, а само през един отвор в стената на църквата, предназначен за тях.

Крим си спомни задълженията, взе тънка ясенова пръчка и я подаде на свещеника, който набучи на края ѝ нафора и я промуши през отвора. Повтори го, прошепна молитва и се върна да довърши службата.

След това Ателстан се преоблече в ризницата, опитвайки се да не обръща внимание на шума и скърцането от нефа, където Уоткин пренареждаше пейките за събранието на енорийския съвет. Ателстан коленичи на молитвеното столче, отправи молитва към Бог да го напътства, надявайки се енориашите му – да не са забелязали ужасните събития, случили се на гробището.

Но щом влезе в нефа, разбра, че молитвите му са били напразни. Уоткин седеше на видно място, останалите членове – на пейки от двете му страни. Крим беше извадил стола на Ателстан и докато сядаше, свещеникът забеляза, че Уоткин гори от желание да съобщи нещо важно, видя многозначителния блясък в очите му и как бе стиснал устни, зад които сякаш напираше известието.

Свинарката Урсула се беше присъединила към тях заедно с голямата си дебела свиня, въпреки протестите на останалите. Създанието се клатушкаше наоколо и грухтеше от удоволствие. Ателстан имаше чувството, че досадното животно му се усмихва. Не възразяваше срещу присъствието му. По-добре тук, отколкото навън. Урсула беше бъбрива, но мила старица. Въпреки това свещеникът тайно мразеше голямата, дебела свиня, която редовно изяждаше всички зеленчуци от градината му.

Ателстан отправи молитва към Светия Дух и отново се облегна на стола си.

– Братя и сестри – започна той, – добре дошли на тази среща на празника на света Лучия – избягваше да погледне Уоткин. – Трябва да обсъдим някои неща.

Усмихна се на Бенедикта и с тревога забеляза, че жената на Уоткин хвърля гневни погледи на Сесили. Между двете жени съществуваше взаимна антипатия. В миналото съпругата на боклукчията се беше интересувала защо е нужно съпругът ѝ да говори със Сесили толкова често за почистването на църквата. Художникът Хъдъл гледаше безизразно към бялата стена, навярно мечтаеше за стенописа, който би искал да изрисува там, ако Ателстан можеше да му плати.