Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Като коронер на този град – заяви той тържествено, – предвид загадъчните събития, за които бях уведомен, преценявам като законно влизането ни в тази къща, за да потърсим истината. Мастър съветник, вие ще ме придружите.

Последва нова суматоха, когато Венабълс поиска огниво от един от спътниците си. Сър Джон отключи вратата и влезе в студения мрак на кръчмата. Миришеше на плесен и мръсотия. Блъскаха се в бурета, столове и маси, докато Венабълс запали две факли и подаде едната на Кранстън. Обиколиха всички помещения, после се качиха горе, където откриха, че двете стаи са претърсени – имаше сандъци и ковчежета със счупени или отворени капаци, но труп нямаше.

– Знаеш ли какво търсим? – промърмори Кранстън.

Венабълс кимна.

– Но засега го няма, сър Джон.

– Има ли изба?

Съветникът поведе Кранстън надолу. Претърсиха тъмната кръчма, докато откриха капак, който Венабълс отвори. Двамата мъже предпазливо слязоха по дървените стълби. Избата представляваше правоъгълно помещение с подвижна врата в другия край, през която каруцарите да вкарват буретата. Кранстън каза на Венабълс да не мърда и внимателно мина през избата, едрата му фигура изглеждаше гротескно в слабата светлина на премигващите факли. Той спря в другия край, наведе факлата и погледна зад три големи бъчви за вино. От светлината паяжините по тях заблестяха като златна дантела. Кранстън се наведе и опипа лепкавия предмет, който беше забелязал. Вдигна ръката си на светлината и погледна кръвта, която беше полепнала по пръстите му. Бръкна още по-навътре зад бъчвите и затършува.

– Сър Джон! – извика съветникът. – Наред ли е всичко?

– Доколкото може да се очаква, мастър Венабълс. Открих кръчмаря или поне част от него.

Кранстън извади отрязаната глава и я вдигна, сякаш беше палачът на Тауър. Съветникът хвърли един поглед на посинялото лице, полузатворените очи, отпуснатата окървавена уста и неравните остатъци от врата, седна върху каменните плочи и повърна. Кранстън остави главата и се върна, изтривайки пръсти в плесенясалата стена. Докато минаваше, той потупа леко Венабълс по рамото.

– Пийни си кларет, добри ми съветнико, той успокоява стомаха и подсилва сърцето – той спря и се върна крачка назад.

– След това нареди да арестуват Роджър Дроксфорд. Обяви го за престъпник и предложи... – Кранстън присви очи. – Предложи десет лири награда за главата му, жив или мъртъв. Накарай да запечатат къщата и в случай, че не се появи завещание или някой самопровъзгласил се наследник, градският съвет ще може да забогатее малко.

Той се качи по стълбите, мина през кръчмата, излезе в лютия студ на улицата и обяви:

– Открих кръчмаря. Убит. Мисля, че добрият съветник ще има нужда от помощта ви, за да събере тялото.

После, с ръка върху дългата си уелска кама, сър Джон пое обратно по заледените улици и алеи. Зави по Мърсъри Лейн и изпъшка, когато леденият вятър го остави без дъх.

– О, лято! – изстена той. – С туфи цветя, с красива и тучна трева!

– Ателстан трябваше да е тук и да ми помага – промърмори той. – Ако не с обезглавените трупове, то поне да ме крепи по леда.

Тръгна по Чийпсайд. Тъмна фигура изникна от сенките и се насочи към него. Кранстън извади камата наполовина.

– Сър Джон, в името на Иисус!

Кранстън се вгледа внимателно в изпитото лице на еднокракия просяк, който винаги продаваше джунджурии на разнебитената си сергия на ъгъла на Милк Стрийт.

– Не си ли в леглото, Лейф? Май си търсиш жена, а?

– Сър Джон, ограбиха ме!

– Иди при шерифа!

– Сър Джон, нямам пари и храна.

– Тогава не ставай от леглото!

Лейф се опря на стената.

– Не си платих наема и изгубих таванската си стаичка – оплака се той.

– Иди да просиш в "Сейнт Бартоломю"! – излая Кранстън и продължи.

Чу, че Лейф накуцва след него.

– Сър Джон, помогни ми.

– Разкарай се, Лейф.

– Благодаря, сър Джон – отвърна просякът, когато на земята издрънчаха монети.

Лейф познаваше достатъчно добре дебелия коронер, за да знае, че сър Джон мрази да го виждат как дава милостиня.

Кранстън спря пред къщата си и погледна към осветените от свещи прозорци. Лейф едва не се блъсна в него и коронерът го бутна встрани. Какво става с Мод, чудеше се сър Джон. Винаги беше смятал, че бракът е като да бръкнеш в торба със змии – от късмета ти зависи какво ще извадиш. Но той беше много щастлив. Обожаваше Мод от кестенявата ѝ коса до петите на малките ѝ крачета.

Докато размишляваше, една фигура внезапно се появи от тясната уличка край къщата му.