Пол Дохърти: Домът на Червения убиец

– Нека се лее кръв – прошепна. – Нека Убийството бъде мое оръжие!

Кръстът на "Сейнт Питър Ад Винкула" привлече погледа му.

– Нека Бог бъде мой съдник – прошепна той и пъхна ръка под наметалото, взрян в черната нощ.

Спомни си миналото и отново се залюля напред-назад, тананикайки си песен, която само той разбираше. Вече му беше топло. Щеше да промие душевните си рани с кръвта на своите жертви.

Брат Ателстан стоеше на камбанарията на "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк и гледаше небето. Прехапа долната си устна и тихичко изруга. Беше се надявал, че облаците вече ще са се разкъсали – това беше станало за малко и звездите бяха проблеснали като скъпоценни камъни върху кадифена възглавничка. С наближаването на най-дългата нощ на годината Ателстан бе възнамерявал да изучава съзвездията и да провери дали авторът на Equatorie of the planetis 6 6 Описание на начин за определяне позициите на планетите, според някои недоказани твърдения може да е било писано от Чосър. – Б. Р. е бил прав. Но вятърът отново беше струпал снежните облаци в плътен воал върху небето.

Свещеникът затропа с крака, за да ги стопли, и духна върху премръзналите си пръсти. Взе мастилницата, перото, астролабията и пергамента, отвори капака към стълбите и заслиза предпазливо. Църквата беше ледена и тъмна. Той взе огнивото и запали вощениците пред статуята на света Богородица, факлите в нефа и дебелите восъчни свещи на олтара. После слезе под олтара, над чиято нова преграда Хъдъл наскоро беше изрисувал как Христос извежда душите от Чистилището. Ателстан се възхищаваше на смелите мазки на художника в зелено, червено, синьо и златно.

– Това момче е гений – промърмори той, отстъпвайки, за да огледа внимателно изобразените фигури. Щеше му се Хъдъл да е бил малко по-сдържан при рисуването на младата жена със закръглени сочни гърди, за които проститутката Сесили твърдеше, че са точно копие на нейните.

– Покажи ги, за да се уверим! – беше извикал калайджията Таб, преди Урсула, свинарката, да го сръга яко с лакът в ребрата.

Ателстан поклати глава и отиде да стопли ръцете си на мангала, който предлагаше мъничко топлина в мразовития нощен въздух. Огледа кораба на църквата, украсен с вечнозелени клонки – зелениката и бръшляна, които жената на боклукчията Уоткин беше увила около широките колони. Ателстан беше доволен. Покривът беше поправен, прозорците – закрити с нови рогови пластини.

– Сега прилича на църква – промърмори той, – а не на дълъг, тъмен тунел с дупки в стените.

Подготовката за Коледа скоро щеше да свърши. Зеленината беше сложена в чест на новородения Христос.

– Вечнозелено – промърмори Ателстан, – за вечния Бог.

Тъмна сянка, по-плътна от останалите, се прокрадна по пътеката между пейките.

– Винаги знаеш кога да се появиш, Бонавентура.

Големият котарак се приближи безшумно, спря и се протегна пред Ателстан, после се отърка умоляващо в черното му расо. Свещеникът погледна надолу.

– Тук няма мишки – прошепна той. – И слава Богу!

Никога нямаше да забрави как ловецът на плъхове Ранулф беше сложил тайно капани под тръстиката на пода и палецът на крака на Сесили беше попаднал в един от тях, докато чистеше църквата сутринта. Ателстан беше живял трийсет години и беше служил редом с войници, но никога не беше чувал сочни псувни като онези, които бяха избликнали от красивата уста на Сесили.

Свещеникът се наведе и взе котката, вгледа се в едрата чернобяла муцуна и разкъсаните уши.

– Бонавентура, великият ловец на мишки – прошепна той. – Дошъл си за наградата си.

Ателстан влезе в един от тъмните трансепти и взе купа студено мляко и нарязана риба от перваза на прозореца.

– Чий живот е по-удовлетворителен, Бонавентура? – промърмори той, клякайки да нахрани животното. – На котарак в Съдърк или на брат-доминиканец, който обича звездите, но е принуден да работи в калта?

Котаракът примигна, наведе глава и се нахвърли лакомо върху храната в калаената паница, поглеждайки с едно око към купа тръстики пред една от колоните. Ателстан се върна в подножието на стълбите към олтара, коленичи, прекръсти се и започна първата молитва от вечернята.

– Veni, veni, Emmanuel! Ела, ела, Емануил!

Кога ли щеше да дойде отново Христос, питаше се разсеяно Ателстан. Да излекува раните, да въздаде справедливост.. Не. Той затвори очи. Беше се заклел, че няма да мисли за Кранстън; че няма да си спомня мазното му червено лице и оплешивяващата му глава, веселите сини очи и голямото шкембе, което би побрало виното от цяло лозе. Спомни си старата приказка, че дяволът събира всички молитви, произнесени от свещениците без сърце, че слага всяка пропусната дума в една торба за Деня на Страшния съд. Ателстан притвори очи и пое дълбоко дъх, за да се съсредоточи.