Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Ателстан се усмихна.

– Много мило от твоя страна, милорд коронер. Както обикновено, твоето великодушие ми спира дъха.

– Всеки приятел на добрия Бог е и мой приятел – отвърна Кранстън. – Дори да е послушник.

– Аз съм брат-доминиканец – отвърна Ателстан. – Не послушник.

Той хвърли гневен поглед на Кранстън, но коронерът отметна глава и се засмя гръмогласно на изтърканата си шега.

Най-после напуснаха претъпканите улички, избягвайки снега, който се плъзгаше от високите, полегати покриви, и поеха по главната улица към Лондонския мост. Павираната част беше покрита с лед и тънък пласт сняг, който хапещият вятър вдигаше във въздуха при внезапните си пориви. Тук-там имаше все още сергии, но продавачите се криеха зад парцаливите платнени навеси от свирепия вятър, който запълваше небето с плътни снежни облаци.

– Време е да си намеря тайна къща – промърмори Кранстън.

Продавач на реликви стоеше пред хана "Абатът от Хайдс" и се опитваше да продаде жезъл, който според него някога принадлежал на Мойсей. Двама затворници, оковани заедно и пуснати от Маршълсий, където затваряха неизправните длъжници, молеха за милостиня за себе си и други бедни нещастници. Ателстан им хвърли няколко монети, трогнат от посинелите им крака. Конете на Кранстън и Ателстан бяха добре подковани, но малкото хора наоколо се пързаляха и хлъзгаха по опасния, черен лед. Упоритите пешеходци с мъка пристъпваха предпазливо, държейки се за къщите, край които минаваха. Въпреки това, както отбеляза Кранстън, правосъдието действаше; пред болницата "Сейнт Томас" един пекар беше прикован на леса, за да бъде влачен по улиците, като наказание, задето бе продавал мухлясал хляб. Ателстан си спомни парчето хляб, което беше изплюл, и загледа как влачат нещастника с магаре. Пиян гайдар се хлъзгаше и залиташе след него и свиреше шумна мелодия, за да заглуши стоновете на пекаря. Наливаха в устата на един окован кръчмар вкиснало вино, до него потен пристав бичуваше проститутка със сноп клони от зеленика.

– Сър Джон – прошепна Ателстан, – горката жена е понесла достатъчно.

– Майната ѝ! – изръмжа Кранстън. – Сигурно си го заслужава.

Ателстан се вгледа в кръглото му зачервено лице.

– За Бога, сър Джон, какво ти става?

Той чувстваше, че престорената веселост и наливането с вино прикриват голям гняв или тревога. Крансън примигна и се усмихна престорено. Извади меча си, насочи коня встрани към позорния стълб и преряза въжетата на проститутката. Жената се строполи в кървава купчина върху леда. С рев, който направи грозното му лице още по-уродливо, приставът заплашително тръгна към Кранстън. Сър Джон размаха меча и свали шала от лицето си.

– Аз съм коронер Кранстън! – извика той.

Мъжът бързо отстъпи. Сър Джон бръкна под наметката си, извади няколко пенита и ги хвърли на проститутката.

– Печели си честно хляба! – отсече той.

Погледна яростно спътника си, сякаш го предизвикваше да каже нещо, после двамата продължиха покрай вертепите към широкия Лондонски мост. Целият мост беше покрит с лед и обгърнат от мъгла. Ателстан спря и хвана Кранстън за ръката.

– Сър Джон, нещо не е наред! Прекалено е тихо!

Кранстън се ухили.

– Не си ли разбрал, братко? Погледни долу, реката е замръзнала.

Ателстан погледна невярващо през перилата на моста. Обикновено водата долу се вълнуваше и пенеше. Сега сякаш беше подменена с поле от бял лед, простиращо се, докъдето поглед стига. Ателстан протегна врат и чу виковете на момчетата, които се пързаляха, привързали към обувките си кости от волски пищяли. Някой даже беше отворил сергия наблизо, уханието на горещ пай с говеждо накара стомаха на Ателстан да се свие от глад. Продължиха покрай параклиса "Сейнт Томас" по Бридж Стрийт, през Билингстън и нагоре по Ботолф'с Лейн до Ийстчийп. Градът сякаш бе омагьосан от ледена вещица. Малко сергии работеха и обичайните крясъци на чираци и търговци бяха заглушени от желязната хватка на зимата. Отбиха се в един магазин за пайове. Ателстан си купи един с кълцано месо и отхапа голяма хапка, наслаждавайки се на соковете му и вкусното ухание на прясно изпечено тесто и месо с много подправки. Кранстън го наблюдаваше.

– Вкусно ли ти е, братко?

– Да, милорд. Защо не хапнеш и ти?

Кранстън се усмихна дяволито.

– Бих искал – отвърна той, – но нали не си забравил, че са коледни пости? Трябва да се въздържаш от месо!

Ателстан погледна с копнеж полуизядения пай, после се усмихна, довърши го и облиза пръсти. Кранстън поклати глава.