Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Залата беше голямо, мрачно помещение с мръсен каменен под и потъмнели, тежки греди по тавана. На стената в дъното зееше огнище, достатъчно голямо, за да опечеш вол. Върху решетката бяха натрупани много цепеници, но коминът явно имаше нужда от чистене, защото част от дима се връщаше вътре и се виеше като мъгла под тавана. Закуската току-що беше свършила, прислужници раздигаха калаени и дървени съдове от масата. В един ъгъл двама мъже лениво насъскваха куче по язовец, други групи се бяха сгушили край огъня. Ателстан се озърна. Над помещението бе надвиснал тежкият покров на смъртта. Той разпозна вонята ѝ, подозренията и неописуемия ужас, които винаги следваха жестоките, неразгадани убийства. Една от фигурите край огъня стана и забърза към тях, когато Кранстън отново обяви на висок тон титлата си. Мъжът беше висок, слаб и червенокос, клепачите му бяха розови, без мигли. Орловият нос изпъкваше на зле избръснатото му лице, осветено от фенера.

– Аз съм Гилбърт Колбрук, помощник-комендантът. Сър Джон, добре дошъл.

Мътните му очи се насочиха към Ателстан.

– Моят писар – обяви невъзмутимо Кранстън. Коронерът кимна към групата край огъня. – Предполагам, че това са близките на коменданта.

– Да – отсечено отвърна Колбрук.

– Ами представи ни, човече!

Когато се приближиха, хората, насядали на столове край огъня, станаха да ги поздравят. Представиха ги и Кранстън веднага пое нещата в свои ръце. Както обикновено, Ателстан се държеше настрана, изучавайки хората, които скоро щеше да разпитва. Щеше да изрови тайните им, може би дори да разкрие някои недобре потулени скандали. Ето първо капеланът, мастър Уилям Хамънд, слаб и мрачен в черното си расо. Той пристъпваше с птиче подскачане, лицето му имаше нездрав жълтеникав цвят, а плешивината на главата му бе едва покрита с мазни, сиви кичури коса. Озлобен човек, заключи Ателстан, с нос, остър като връх на кинжал, малки черни очички и устни, стиснати здраво като кесия на скъперник.

Отдясно на свещеника беше застанал сър Фулк Уитън, братът на мъртвеца, охранен, закръглен, с дружелюбно лице и пшениченоруса коса. Ръкостискането му беше здраво, той придвижваше внушителното си тяло с грацията и бързината на атлет.

До него беше дъщерята на убития комендант, Филипа. Не беше голяма красавица, имаше широко лице с приятни кафяви очи и гладка кестенява коса. Беше доста пълничка, напомняше на Ателстан на угоена кокошка. До нея стоеше или по-скоро се поклащаше годеникът ѝ Джефри Парчмайнър с коса, черна като нощ, пригладена и сресана като на жена. Изглеждаше приятен младеж, но гладко избръснатото му лице с остри черти беше леко поруменяло от кървавочервения кларет, който отпиваше от голям бокал. Гуляйджия, помисли си Ателстан и развеселено изгледа прилепналите му панталони с издутата подплънка отпред: украсената с жабо риза под светлокафявото наметало, коприненият жакет, твърде дългите и остри върхове на ботушите, завързани с ален ширит под коленете му. Бог знае как ходи по леда, помисли си Ателстан. Познаваше хора от този тип – младежът подражаваше на контетата от двора. Търговец на пергамент с магазин на добро място в града, Джефри имаше достатъчно пари, за да се облича като придворен.

Двамата рицари хоспиталиери, които Кранстън беше споменал – сър Джерард Моубри и сър Брайън Фицормонд

– Можеха да са братя. И двамата носеха сивите наметала на ордена си, украсени с големи бели кръстове с двуостри върхове. Ателстан познаваше страховитата репутация на тези рицари-монаси, а някога беше служил и като изповедник в крепостта им в Кларкънуел. И Моубри, и Фицормонд бяха на средна възраст, войници от глава до пети, с добре оформени бради, остри погледи и ниско подстригани коси. Движеха се гъвкаво като котки, бяха мъже, съзнаваха силата и уменията си. Воини, каза си Ателстан, мъже, които биха убили, ако вярваха, че го правят за справедлива кауза.

Между тях стоеше гъвкав тъмнокож мъж с обилно намаслени брада и коса. Беше облечен в сини широки панталони и тежко военно наметало над жакета. Очите му постоянно шареха, гледаше Кранстън и Ателстан като врагове. Коронерът излая някакъв въпрос към него, но мъжът само го погледна безизразно, отвори уста и посочи с пръст. От съжаление Ателстан отклони поглед от празното място, където трябваше да се намира езикът му.

– Растани е ням – обади се Филипа. Гласът ѝ беше изненадващо плътен и дрезгав. – Бил мюсюлманин, но сега се покръсти в нашата вяра. Той е... – тя прехапа устни. – Беше прислужник на баща ми.