Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Ателстан погледна надолу към сгърченото бяло лице и мътните очи на албиноса, клекнал пред него.

– Добро утро, сър – отвърна той. – Кой си ти?

– Ред Хенд – промърмори човекът. Той разтвори посинелите си устни, мръсните му жълти зъби тракаха от студа. – Казвам се Ред Хенд.

– Забавен негодник си ти, Ред Хенд! – излая Кранстън.

Очите на лудия лукаво изучаваха коронера.

– Наричат луд всеки, който се държи като луд! – промърмори Ред Хенд. – Два пъти по-луд от едни и наполовина колкото други – той извади ръка иззад гърба си и размаха пръчка с мръсен надут свински мехур, завързан в края. – Е, милички, искате ли да играете с Ред Хенд?

– Махай се, Ред Хенд! – изръмжа помощникът и пристъпи заплашително към него.

Албиносът го изгледа яростно.

– Ред Хенд знае разни неща – каза той. – Старият Ред Хенд не е толкова глупав, колкото изглежда. – Мръсните му, подобни на птичи нокти пръсти се протегнаха към Ателстан. – Ред Хенд може да ти бъде приятел на определена цена.

Ателстан развърза кесията си и сложи две монети в ръцете на лудия.

– Заповядай – каза той тихо. – Сега можеш да бъдеш приятел на мен и сър Джон.

– Какво знаеш? – попита Кранстън.

Албиносът заскача нагоре-надолу.

– Сър Ралф е мъртъв. Екзекутиран от Божия пръст. Черните сенки са тук. Никой не може да избяга от миналото си. Сър Ралф трябваше да го предвиди. – Лудият погледна към помощника. – И другите! И другите! – възкликна той. – Но Ред Хенд има работа, трябва да върви.

– Милорд коронер, брат Ателстан – прекъсна го помощникът. – Трупът на сър Ралф ни очаква.

– Отиваме да погледаме нещо кърваво, а? – изкрещя Ред Хенд, подскачайки нагоре-надолу. – Сър Ралф беше лош човек. Получи си заслуженото!

Помощникът понечи да го ритне, но Ред Хенд се отдалечи с подскоци, пищейки от смях.

– Кой е той? – прошепна Ателстан.

– Бил е зидар тук. Жена му и детето му загинали при злополука преди много години.

– И сър Ралф му е позволил да остане?

– Сър Ралф не можеше да го гледа, но нямаше как да се отърве от него. Ред Хенд е привилегирован. Бил майстор-зидар при стария крал, получава пенсия и има право да живее в Тауър.

– Защо Ред Хенд? – попита Ателстан.

– Живее в тъмниците и почиства инструментите за инквизиция и дръвника след екзекуции.

Ателстан потръпна и се уви по-плътно с наметката си. Наистина, помисли си той, това е Долината на сенките, място на насилие и внезапна смърт. Помощникът се канеше да продължи, но Кранстън го хвана за ръката.

– Какво искаше да каже Ред Хенд с това, че сър Ралф бил лош човек и си получил заслуженото?

Колбрук извърна мътния си поглед.

– Сър Ралф беше странен човек – промърмори той. – Понякога ми се струва, че душата му беше обсебена от демони.

Ателстан и Кранстън последваха Колбрук около навесите и пристройките, под арката на вътрешната стена през замръзналия двор до огромна кула, която се издигаше над рова. Той спря и посочи.

– Под земята има тъмници, а над тях стълби, които водят до горния етаж, където има една стая – той сви рамене. – Там е умрял сър Ралф.

– Там е бил убит! – прекъсна го Кранстън.

– Има ли други стаи? – попита Ателстан.

– Имало е и още един етаж по-нагоре, но входът към него е бил зазидан.

Ателстан погледна към покритите със сняг зъбери на кулата и си пое рязко дъх.

– Кула на мълчанието – прошепна той. – Мрачно място да умреш.

Изкачиха стълбите. Вътре двама пазачи бяха седнали на столчета край мангала. Колбрук им кимна. Изкачиха още едно стръмно стълбище, побутнаха полуотворената врата и пред очите им се разкри тъмен, влажен коридор. Ругаейки под нос, Колбрук взе огниво от една каменна полица и скоро стенните факли оживяха. Тръгнаха по студения коридор. Ателстан забеляза купчината изронена мазилка и парчета тухли пред зазидания вход към горното ниво. Колбрук порови измежду ключовете, които беше извадил изпод наметката си, отвори вратата и с подигравателен поклон покани Ателстан и Кранстън вътре.

Стаята беше с каменни стени. Първото впечатление беше за пълна сивота. По стените нямаше гоблени или килими, нищо друго освен черно дървено разпятие с мършавата фигура на умиращия Христос. Най-хубавото нещо в нея беше леглото с балдахин, чиито зацапани светлокафяви завеси бяха плътно затворени. Освен него имаше маса, столчета и три-четири дървени закачалки на стената до леглото. Наметка, дебел жакет и широк колан за меч още висяха там. От другата страна на леглото имаше дървена стойка-умивалник с напукана калаена купа и кана, покрита с мръсна кърпа. Малкото огнище би постоплило стаята, но в него имаше само студена пепел. Мангал с полуизгорели въглища стърчеше самотно в средата на помещението. Ателстан беше сигурен, че тук е по-студено, отколкото навън. Кранстън щракна с пръсти към отворените капаци.