Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Нещо друго беше ли разместено?

Колбрук поклати глава. Кранстън внезапно се размърда.

– Защо сър Ралф дойде тук? – попита той рязко. – Това не е неговото жилище.

– Мислеше, че тук ще е в безопасност. Северният бастион е едно от най-труднодостъпните места в крепостта. Иначе комендантът на Тауър живее в кралските апартаменти в Бялата кула.

– И е бил в безопасност – заключи Ателстан, – докато ровът не е замръзнал.

– Да – отвърна Колбрук. – Никой от нас не се сети за това.

– Дали не са забелязали убиеца? – попита Кранстън.

– Съмнявам се, сър Джон. Нощем Тауър е обвит в мрак. На северния бастион няма стражи, а тези по стените между кулите през повечето време търсят къде да се стоплят.

– И тъй – Кранстън присви очи, – преди да се срещнем с другите, да установим последователността на събитията.

– Сър Ралф вечерял в голямата зала и пил много. Джефри Парчмайнър и двамата пазачи го изпратили дотук. Последните огледали стаята му и коридора. Всичко било наред.

– И после?

– Сър Ралф заключил вратата зад себе си. Пазачите отвън го чули. Придружили Джефри вън от коридора, заключили вратата и започнали бдението си. Цяла нощ били на пост и не забелязали нищо необичайно. Както и аз по време на нощните си обиколки.

Ателстан вдигна ръка.

– Каква е историята с ключовете?

– Сър Ралф имаше ключ за своята стая, както и пазачите – техният е закачен на една халка в преддверието.

– А вратата към коридора?

– Същата работа. Ще видите ключовете на пазачите, когато слезем, висят на стената.

– Продължавай. Какво е станало после?

– След утринната молитва тази сутрин Джефри Парчмайнър... – помощникът погледна лукаво Ателстан. – Видяхте ли любимия бъдещ зет? Дошъл да събуди сър Ралф.

– Защо точно Джефри?

– Сър Ралф му вярваше.

– Носил ли му е храна или нещо за пиене?

– Не. Предложил, но заради студеното време сър Ралф казал, че предпочита Джефри да го събуди и да планират деня, докато закусват с останалите.

– Продължавай – сприхаво избъбри Кранстън, потропвайки с крака, за да се стопли.

– Пазачите завели Джефри до вратата към коридора и я заключили зад него. Чули го да стига до стаята, да чука на вратата и да вика, но сър Ралф не се събуждал. След малко Джефри се върнал. Казал им, че не може да събуди бъдещия си тъст – Колбрук спря, почеса се по главата и затвори очи, за да си припомни по-ясно. – Джефри взел ключа за стаята на сър Ралф, но после размислил и пратил да ме повикат. Бях в голямата зала. Дойдох бързо, взех ключа и отключих вратата – помощникът посочи към леглото. – Видяхме сър Ралф, както го заварихте.

– И капаците бяха отворени? – попита Кранстън.

– Да.

– Откога е замръзнала водата в рова? – попита Ателстан.

– От около три дни – Колбрук разтърка ръцете си. – Сър Джон, трябва ли да стоим тук? – попита той умолително. – Има и по-топли места за такива въпроси.

Кранстън стана и се протегна.

– След малко – промърмори той. – От колко време сър Ралф е комендант на Тауър?

– От около четири години.

– Харесвахте ли го?

– Не. Беше педант по отношение на дисциплината, освен когато ставаше дума за дъщеря му или любимия ѝ.

Кранстън кимна и се върна отново при трупа.

– Предполагам – каза той, – че няма следи от оръжието на убийството? Защо не потърсиш пак, Ателстан?

Свещеникът изпъшка, но двамата с Колбрук претърсиха набързо стаята, разбутаха с крака тръстиката на пода и преровиха пепелта в огнището.

– Нищо – заяви Колбрук. – Би било трудно да скриеш и карфица тук.

Ателстан издърпа меча на сър Ралф от ножницата.

– Тук няма кървави петна – забеляза той. – Нито капка, нито пръска. Да тръгваме, сър Джон.

Навън те спряха да огледат едно петно на пода на коридора, но то се оказа от масло. Бяха стигнали до средата на стълбите, когато Ателстан дръпна помощник-коменданта назад.

– Двамата пазачи – прошепна той – същите ли са, които са пазили снощи?

– Да. Професионални наемници, които са служили на сър Ралф, когато бил в свитата на негова светлост регента.

– Верни ли са му?

Колбрук направи гримаса.

– Така мисля. Всеки от тях се е клел лично пред него. И, което е по-важно, сър Ралф беше удвоил надниците им. Не биха спечелили от смъртта му, а ще загубят доста.

– А ти ще спечелиш ли нещо? – попита натъртено Кранстън.

Ръката на Колбрук посегна към дръжката на ножа.

– Сър Джон, това е обидно, но все пак признавам, че не харесвах Уитън, макар негова светлост регентът да го харесваше.