Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Докъде ще стигнем – шеговито се завайка той, – щом и монасите започнаха да пренебрегват църковните закони!

Ателстан облиза устни и се приведе към него.

– Грешиш, сър Джон. Днес е тринайсети декември, празникът на света Лучия, девица и мъченица. Позволено е да ям месо – той очерта кръст във въздуха. – А ти можеш да пиеш двойно повече кларет от обичайното – свещеникът хвана юздите на коня си с една ръка. – Е, сър Джон, какво ни води в Тауър?

Една каруца, натоварена с кисели зелени ябълки, изтрополи покрай тях и Кранстън се отдръпна встрани.

– Чувал ли си за сър Ралф Уитън, комендант на Тауър?

Ателстан кимна.

– Кой не е чувал? Опасен воин, смел кръстоносец и личен приятел на регента Джон Гонт.

– Беше – прекъсна го Кранстън. – Рано тази сутрин Уитън е бил открит в покоите си в северния бастион на Тауър с прерязано открай докрай гърло и потънал в повече кръв, отколкото би изтекла от изкормено прасе.

– Някаква следа от убиеца или оръжието?

Кранстън поклати глава и духна върху вледенените си пръсти.

– Нищо – дрезгаво каза той. – Уитън има дъщеря Филипа. Сгодена е за Джефри Парчмайнър. Очевидно сър Ралф харесвал младежа и му вярвал. Рано сутринта Джефри отишъл да събуди бъдещия си тъст и го открил мъртъв – той си пое дълбоко дъх. – Но по-любопитно е друго – преди смъртта си сър Ралф подозирал, че някой заплашва живота му. Четири дни преди да го убият, получил писмено предупреждение.

– Какво пишело в него?

– Не знам, но комендантът се уплашил. Напуснал обичайните си покои и се преместил в северния бастион. Стълбището към стаята му било пазено от двама доверени войници. Вратата между стълбите и коридора към стаята била заключена. Сър Ралф имал ключ, пазачите също. Същото се отнасяло и до стаята му. Той я заключвал отвътре, а хората му имали друг ключ.

Внезапно Кранстън се наведе, сграбчи юздата на коня на Ателстан и го издърпа, точно когато голяма снежна маса се плъзна от надвесените покриви и се стовари върху леда.

– Трябва да продължим – отбеляза сухо свещеникът. – Иначе, сър Джон, може да се озовеш с още един труп в ръцете и този път ти ще бъдеш заподозрян.

Кранстън се оригна и отпи голяма глътка от меха с вино.

– Подозираш ли младия Джефри? – попита Ателстан.

Кранстън поклати глава.

– Не. Двете врати били още заключени; пазачите отключили първата, за да го пуснат, после пак заключили. Джефри минал по коридора, почукал и се опитал да събуди сър Ралф. След като не успял, се върнал за войниците, които отключили стаята. Вътре намерили коменданта на Тауър, проснат на леглото с прерязано гърло. Дървените капаци на прозорците били широко отворени – Кранстън се обърна и плю, за да прочисти гърлото си. – Още нещо: пазачите не пускали вътре никого, без да го претърсят старателно, така постъпили и с младия Джефри. Не намерили нож нито у него, нито в стаята.

– От какво се е боял толкова сър Ралф?

Кранстън поклати глава.

– Бог знае! Но имаме доста заподозрени. Бил в лоши отношения с помощника си Гилбърт Колбрук, който искал поста му. После и капеланът Уилям Хамънд, когото сър Ралф хванал да продава хранителни припаси от складовете на Тауър. Двама приятели на сър Ралф, рицари хоспиталиери, дошли, както обикновено, да прекарат Коледа с него. Има и един ням сарацин, личен прислужник, когото сър Ралф пленил на кръстоносния поход в Светите земи.

Ателстан нахлупи по-плътно качулката си, когато студеният вятър защипа ушите му.

– Cui bonol – попита той.

– Какво значи това?

– Прочутият въпрос на Цицерон: Кой има изгода от това?

Кранстън стисна устни.

– Добър въпрос, скъпи свещенико. Той ни отвежда към брата на сър Ралф, сър Фулк Уитън. Той ще наследи част от имуществото на брат си.

Кранстън млъкна, притвори очи и тихичко се оригна след вкусната закуска. Но Ателстан познаваше дебелия коронер като петте си пръста.

– Хайде, сър Джон – подкани го той, – има и още, нали?

Кранстън отвори очи.

– Разбира се, че има. Уитън не беше харесван както в кралския двор, така и от лондончани, та дори и от селяните.

Ателстан усети, че сърцето му замря. И друг път бяха стигали до въпроса, който щеше да зададе.

– Мислиш ли, че може да е работа на Голямата общност? – попита той.

Кранстън кимна.

– Възможно е. Помни, братко, някои от енориашите ти може да са част от това общество. Ако Голямата общност предизвика размирици, бунтовниците ще се опитат да завземат Тауър. Който държи Тауър, има контрол над реката, града, Уестминстър и Короната.