Николай Пенчев - Зад маската на дявола

„Трябва да я обвия с кожен ремък“, помисли си писарят и продължи да се промъква.

Внимателно подмина амвона с насочено напред острие. Там, над зеещия капак на подземното скривалище, застанал с гръб към него, клечеше някой.

- Кой си ти?! - извика Климент, събрал цялата си смелост, и размаха меча в посока на коленичилия. - Не мърдай и вдигни ръце! Въоръжен съм! - заплаши писарят, неосъзнаващ колко силно трепери гласът му.

Сянката пред него се обърна пъргаво, подскочи във въздуха и нададе животински писък. Дълги черни ръкави на изпокъсана дреха се вееха около слаби като кости ръце.

Писарят отстъпи, едва сдържайки собствения си вик, и отново размаха меча.

- Кой си ти?! Не смей да ме нападаш! Аз съм личен пратеник на кавхана Дукум! - изкрещя Климент и опря гръб плътно в стената.

- Смърт! Смърт! Смърт! Всички ги чака смърт! - изкрещя съществото и в неясния сумрак Климент успя да различи очертанията на жена. - Ти също ще умреш! Дяволът дебне и ще те вземе! Всички ще си платим за греховете! Ще си платим! Смърт! - изпищя отново жената и се хвърли напред с извити като нокти пръсти.

Неспособен да издържа повече, Климент се втурна назад, притича, препъвайки се през дългата стая, блъсна с рамо вратата и излетя навън.

Слънцето го заслепи, топлината на деня го задъха, той се спъна и падна в прахта. Новият меч се изплъзна от ръцете му и с дрънчене отхвръкна далеч встрани.

- Помощ! - извика задъхан писарят и пресъхналата му уста се напълни с прах. - Помощ! - повтори той и седна на замята, опитвайки да успокои бясно препускащото си сърце.

Около него бързо се събра тълпа. Улични търговци, занаятчии, хлапета, просяци и минувачи се бутаха един друг да видят какво става.

- Какво има? Да не са те ограбили? - попита едър мъж с черна брада и сам опипа джобовете си.

- В черквата на Закарий има някого! Заплаши ме със смърт! - извика писарят, докато ставаше и отупваше прахта от дрехите си. - Аз съм писар от двореца. Трябва да ми помогнете!

- Няма нужда да ти помагаме - отговори му дебела жена на трийсетина години и го погледна студено. - Това е Мария. Познах я по гласа. Малко е луда, но е напълно безопасна. Закарий се грижеше за нея. Беше изчезнала за няколко дни, радвам се, че се е върнала. Не бой се, писарю от двореца, тя няма да те убие. Най-много да те ухапе - добави с насмешка жената и тълпата около нея се разсмя.

Без да отговаря, Климент бавно се запъти към падналия меч. Вдигна го и седна на същия камък, на който до преди малко бе Бранко. Подвиквайки различни подигравки, клатейки глави и удряйки се един друг по раменете, хората започнаха да се разотиват. Последен остана мъжът с черната брада, погледна седналия писар, поклати глава и тръгна към крепостта на Вътрешния град.

Климент постоя малко сам, изправи се, разкърши рамене и затъкна меча в ножницата.

„Няма от какво да се плаша! Това е само една жена. При това луда - помисли си той и отвори отново вратата на подземната черква. - Но лудостта може да даде неочаквана сила. Трябва да внимавам!“

Климент внимателно пристъпи навътре, оставяйки вратата широко отворена, за да може в сумрачното помещение да влиза колкото се може повече светлина.

- Мария! - провикна се той. - Не се плаши, Мария! Аз съм приятел на Закарий! Искам да помогна. Да поговорим. Мария! Къде си?

Отначало не се чу нищо. След това иззад олтара долетя тихо скимтене. Събрал повече смелост, Климент бавно тръгна по посока на звука.

Жената седеше до отворения капак на тайника в пода, плачеше и нареждаше нещо, което писарят не можа да разбере. Той бавно се доближи и все още стискайки меча, постави ръка на рамото на жената. Мария започна бавно да се люлее напред-назад, скимтейки, без да вдига глава.

Климент се върна обратно, взе една свещ, запали я, отиде отново до жената и седна срещу нея.

- Мария - започна той. - Аз съм приятел на Закарий. Искам да разбера кой го е убил. Ще ми помогнеш ли?

Жената вдигна глава и писарят се учуди колко нормално гледат нейните очи. Косата й бе дълга и сплъстена, по лицето й личаха следи от нечистотия и сълзи, черните й дрехи бяха в кръпки. Мария бе на около 45 години, с липсващи зъби и дълги бели пръсти, които ясно се виждаха в сумрака.

- Всички ме мислят за луда, но аз не съм - каза жената, като продължаваше да гледа Климент в очите. - От време на време ме обземат бесовете и затова не мога да намеря работа, но иначе виждам и чувам не по-лошо от всички останали.

- Видя ли нещо в нощта, когато бе убит Закарий?