Николай Пенчев - Зад маската на дявола

- Само той беше добър с мен - жената с нищо не показа, че е чула въпроса. - Опита да ми помогне. Казваше, че може да прогони демоните, които ме мъчат. Научи ме какви молитви да казвам, даваше ми отвари и талисман да ме пази - Мария бръкна под дрехата си и извади малък сребърен кръст. - Даде ми го отдавна, още в Дръстър - обясни тя и прибра верижката.

- Някой заплашваше ли го? Затова, че е християнин. Или по някаква друга причина. Имаше ли врагове?

- Повечето хора го харесваха. Той беше добър проповедник и водеше хубаво службите. Огледай се наоколо - как мислиш се построява подобно нещо само за два месеца? Толкова бяха нужни на Закарий. Преди това тук беше само дупка в земята. Имаше богати приятели от Вътрешния град. По-голямата част от богомолците бяха заможни - Мария сведе поглед и се загледа в празната дупка на пода. - Но да, имаше и врагове. Кой няма в днешно време? Мразеха го, защото служи на Агнеца Божи. Завиждаха му. За дар словото, за добрите познанства. Дори някои от другите свещеници не го гледаха с добро око. Както и част от богомолците. Но той им прощаваше - по лицето на жената се стече сълза, която проблесна в мрака. - Прощаваше им и ги обичаше, а сега е мъртъв.

- Кой го мразеше? Познаваш ли някого по име? Българи ли бяха? Или славяни?

- Българи! Славяни! Всички са един дол дренки. Не могат да простят на ближния, щом се издигне. Така както им прости Исус. Лицемери, които идват в черквата не защото вярват в Христа, а за да ги видят хората. Пфу! -жената се изплю на пода и лицето й се разкриви.

- Някой заплашваше ли го?

- Заплашваха го, да - гласът на Мария премина в тих шепот. Заплашваха го. Кой - не знам. Той също не знаеше. Някой го беше бутнал на пазара и му казал да внимава. Друг го беше ударил при портите. Трети... но той беше свикнал с подобни неща и не се боеше. Уплаши се истински преди десетина дни. Непознат бе написал с въглен някаква дума върху една от стените.

Дума? Каква дума?

- Не знам, не мога да чета. Заварих Закарий да я търка с четка, а в очите му имаше страх. Попитах го какво пише, но той се развика и ми каза да се махам. Никога преди това не го беше правил - жената въздъхна дълбоко. - Добър човек беше - каза тя и очите й отново се напълниха със сълзи. - Вечерта ме викна, извини се, че ме е нагрубил, и ми даде хляб, маслини и сирене. Каза, че нищо особено не е станало. Вероятно някой се е шегувал. Попитах го какво е пишело на стената, а той сви рамене и ми отговори: „Невинните“.

- Невинните ли? Какви невинни? Какво значи това? -попита Климент.

- Нямам представа, а и Закарий не ми каза. Но след това стана още по-затворен и внимателен. Десет дни по-късно го убиха.

Мария се облегна на рамото на Климент и заплака.

- Какво ще стане с мен сега? Къде ще отида? Нямам друг дом. Само този. Спях зад олтара. А сега... Ще умра от студ и глад през зимата...

- Спокойно, спокойно, ще се погрижа за теб. Няма да ти се случи нищо лошо. Ще се опитам да помогна, Мария.

Но и ти трябва да ми помогнеш. Помисли, видя ли нещо необичайно през нощта, в която бе убит свещеникът?

- Да! Видях! - жената се дръпна назад и погледна Климент с блеснали очи. - Бях застанала отвън, близо до един от прозорците, и се молех с останалите. Закарий не искаше да присъствам на службите, защото плашех някои от богомолците. Но ме научи на молитвите, обясни ми какъв е редът и аз повтарях неговите думи отвън в нощта. Чувах го през стената, а така или иначе знаех всичко наизуст. Службата свърши, изчаках всички да се разотидат и тръгнах към къщата. И тогава го видях...

- Кого? Кого видя? - без да се усети, Климент скочи на крака и доближи лицето си съвсем близо до това на жената.

- Сатаната! Видях дяволът да влиза през вратата и да се хили! Беше обвит в черни пламъци, носеше огнен меч! Изплаших се и побягнах.

- Сатаната ли?! - писарят не можа да прикрие разочарованието в гласа си и раздруса силно лудата. - Какви ги говориш, жено?!

- Смърт! Смърт! - изпищя Мария и писарят отскочи като попарен. Приближи се, подхвана треперещата жена и леко я заклати напред-назад.

- Спокойно! Спокойно! Извинявай! Не исках да те уплаша. Просто мислех, че си видяла някой определен човек.

- Видях! Дяволът уби Закарий! Смърт! Това е истината, писарю!

- Не може да е бил Сатаната, Мария! Не може да си видяла Дявола. Било е нещо друго.

- Не ми вярваш, нали? - гласът на лудата отново звучеше разумно. - Но аз много добре знам какво видях! Ще ти кажа и друго: не виждам Дявола за първи път. О-о-о, ти мислиш, че съм луда, нали? Че ненормалната Мария бълнува и говори глупости. Аз нямам къща, местя се от едно място на друго, от една част на града в друга. Няколко пъти съм го виждала - прокрадва се в сенките, висок, с рога и опашка. Чувала съм как тропат копитата му по улицата, усещала съм миризмата на сяра, която остава след него. Виждала съм наметалото му, по-черно от нощта, и дългия меч, обвит в пламъци. И после някой умира. Като Закарий.