Николай Пенчев - Кръв по снега

Климент се помота из лагера, попита кога ще е готова храната и се зачуди дали да не посети Дукум. При него трябва да е топло и уютно, ако се съдеше по пушека, който излизаше от кръглата дупка в покрива на шатрата му. Завари кавханът да крачи напред-назад из шатрата си, свил ръце зад гърба си — знак, че е притеснен и ядосан.

- Къде ли се бави още Докс? - бе единственото, което попита той и без да дочака отговор, отпрати Климент, нареждайки му да си почине добре.

„Как ли ще си почина въобще в този студ? - помисли си ядно писарят - Земята е ледена, нямаме достатъчно дебели завивки. Сигурно ще се разболея след цялото това пътуване и препускане. И тоя скапан меч е замръзнал! Удря ме по краката и скоро съвсем ще ги вкочани. Защо ли ми трябваше да го взимам!?“

Пред шатрата на кавхана гореше голям мангал, до който бе застанал Севар. Чигатът също изглеждаше напрегнат. Смуглото му лице бе изпънато, дълбока бръчка прорязваше челото му.

- Щях да съм по-спокоен, ако Докс и отрядът му вече бяха дошли! - повтори думите на Дукум Севар. - Чудя се защо още го няма? Дано не му се е случило нещо лошо.

- Че какво може да му се случи? - попита Климент. - Отрядът му е достатъчно голям.

- Така е! Лудост беше да тръгваме толкова малко хора от Сердика и да разчитаме на него. Трябваше да го изчакаме там. Но все трябва да бързаме! Какво ще правим, ако не дойде? - мрачно обяви чигатът.

- Все ще измислиш нещо! - опита се да го успокои Климент. - А и Докс сигурно ще се появи всеки момент. Най-вероятно пътят е бил затрупан от сняг и затова се бави.

Севар кимна.

- Дано да е така. Но все пак ще се почувствам по-спокоен, след като дойдат.

Климент само сви рамене.

- Съвсем не сме в безопасност - продължи чигатът, подразнен от безразличието на писаря. - Сам видя бежанците. Чу какво каза боритарканът на Сердика. Кой знае колко разбойници и сръбски наемници дебнат наоколо. Да не говорим за крадците и мародерите, които се влачат след всяка войска.

- В този сняг? Едва ли? Пък и ние не сме малко.

Севар поклати глава и се огледа в падналия мрак.

- Дано не ни се налага! Не бихме издържали на истинско нападение.

Климент остави чигата и страховете му. Мина през походната кухня, където получи гореща каша от просо и няколко парчета прегоряло месо, и се отправи към шатрата, в която щеше да нощува.

Някой бе разпалил малък мангал и помещението приятно се бе затоплило. Климент приклекна в един ъгъл и бавно изяде храната си. Макар да не бе особено вкусна, горещата каша го засити. Един от войниците му подаде мех с вино. Питието бе кисело и разредено, но сгряваше добре и скоро писарят реши, че положението може би не е чак толкова лошо.

Оттегли се в единия от ъглите, намести се в наръча клони, които щяха да му служат за легло, сложи чантата си под главата, зави се плътно с наметалото и си припомни как бе започнало всичко.

Преди няколко седмици Дукум бе изпратил да повикат писаря. В това нямаше нищо странно. Кавханът често се срещаше с Климент, за да му възлага различни задачи или да приема отчетите и писмата от тайната си кореспонденция. Срещите им бяха кратки и делови, но между двамата се бе създала връзка, която ако не можеше да се нарече приятелство, бе поне взаимно доверие.

Въпреки това Климент бе нащрек. Откак походът в Сърбия се бе провалил, а Расате и боилите бяха пленени, обстановката в двореца се бе променила. Борис се бе затворил в покоите си, понякога не излизаше с дни, карайки да му носят храната там, а когато все пак се появеше за кратко, се държеше сприхаво, заядливо и язвително.

Поставяше задачи, които отменяше, искаше сведения, които не използваше, оставяше голяма част от започнатата работа недовършена.

Носеше се слух, че ханът прекарва повечето от времето си, гледайки през прозореца, без да прави нищо, без да обръща внимание дори на делата, които имаха спешна нужда от неговата намеса. По-голямата част от работата бе паднала върху Дукум, който сега се занимаваше почти с всичко, като се почне от административните и се стигне до военните въпроси.

Никой не знаеше какво точно прави Борис и какво е намислил. Носеха се слухове, че планира мащабен поход в Сърбия, за да спаси първородния си син и да отмъсти за поражението, че събира злато и скъпоценности от всички краища на ханството, за да откупи Расате, дори че е готов да предаде на сърбите Сердика, за да си върне сина.

Настроението на хана се бе прехвърлило върху всички. Никой не знаеше какво точно да прави. Боилите не смееха да свикат сами Великия съвет, пратеници стояха неприети по странноприемниците, търговията вървеше все по-вяло, гарнизоните се бяха разпуснали. Из града вилнееха престъпни шайки, убийци, крадци и джебчии се спотайваха по ъглите, възползвайки се от ханската слабост. Търговците гледаха да затварят колкото се може по-рано сергиите си, за да не стават жертви на нападения, а по-заможните се бяха снабдили с охрана, която да пази тях и домовете им. Дори слугите в двореца се бяха умърлушили и занемарили задълженията си, се събираха по ъглите, разнасяйки клюки и сплетни.