Николай Пенчев - Кръв по снега

Климент се зави по-плътно в наметалото в опит да се предпази от студа и отново му се прииска да е в подредената си и топла стая в Плиска. Откакто бе разрешил загадъчните убийства на християнски свещеници, хвърлили в паника столицата, и бе станал личен писар на кавхана Дукум, животът му се бе променил.

Вече не му се налагаше да стои в сумрачната зала на библиотеката и да си разваля очите, преписвайки списъци с продукти от складовете, маловажни документи или да заработва допълнително, пишейки любовни стихчета за някой влюбен богаташ. Имаше достатъчно пари след щедрата награда и заплата, които бе получил. Бе се преместил от невзрачната страноприемница до външните стени, където живееше по-рано, в широка стая в една от пристройките на двореца. Вече не се притесняваше дали ще може да си плати квартирата и храната; носеше хубави дрехи и имаше оръжия.

Непрекъснато бе зает. През деня работеше в канцеларията на хана, където се изготвяха важни договори и документи, а в свободното си време правеше частни проучвания.

След разкриването на убийствата мнозина решиха, че може да им свърши лична работа. Наемаха го с различни поръчки, най-вече да издирва изчезнали хора или откраднати вещи и стоки. Търсеха го както обикновени търговци и занаятчии, така и аристократи, разчитащи на дискретността му.

Само за няколко месеца писарят си бе спечелил репутацията на човек, който може да реши всяка загадка бързо и точно, не взима много и си държи устата затворена. Освен пари работата му носеше уважение и респект, а и удоволствие.

Въпреки това не бе успял да си намери истински приятели. Бившите му колеги, с които така и не бе намерил общ език, не можеха да му простят внезапното издигане. Климент се бе опитал да ги предразположи, срещайки се с тях няколко пъти, но бързо осъзна, че те идват само защото им плаща виното.

Писарите се държаха предизвикателно, надменно и сърдито или му се подмазваха, надявайки се по някакъв начин да им помогне. След като разбраха, че няма да се уредят с доходни длъжности покрай него, те започнаха да идват все по-рядко, а накрая съвсем престанаха, оправдавайки се, че имат много работа.

Може и наистина да бе така.

В Плиска напоследък бе напрегнато.

Сменяха се военни гарнизони, пристигаха и заминаваха пратеници, някои чак от Рим. Говореше се, че Борис е решил да се покръсти и иска да реши към коя църква да се присъедини - към папата във Ватикана или към патриарха в Константинопол.

Решението му, заедно с неуспехите на бойното поле, беше породило опасни настроения.

Мнозина от боилите не приемаха идеите на хана. Те не искаха да сменят великия Тангра, бога на дедите си, с миролюбивия Христос. За всички бе ясно, че покръсти ли се Борис, ще е само въпрос на време, преди религията да бъде наложена и на останалите.

Родовете Угаин, Кюригир и Кубиар вече гласно негодуваха. Всеки момент към тях можеше да се присъединят и влиятелните Вокил и Дуло. Ако това станеше, с Борис щеше да е свършено.

Плиска бе натежала от слухове и интриги. Никой не смееше да се довери на никого, защото не бе сигурен какво ще донесе утрешният ден. Шпиони и доносници слухтяха по кръчмите и питиепродавниците, платените убийци имаха повече работа от всякога, по пътищата бяха плъзнали шамани, вещери и магове, вещаещи края на ханството.

Бяха се натъкнали на един от тях точно преди да тръгнат към Средец. Докато Дукум и отрядът му минаваха през западната порта, на пътя изскочи старец, стиснал дълга тояга в тънката си ръка. Сивите му мазни коси бяха скрити под осеяна с кръпки качулка, краката му бяха омотани в парцали. Лудият имаше заострена мръсна брада, ръцете и вратът му бяха окичени с костни амулети, които зловещо потракваха, удряйки се един в друг.

- Смърт! Чака ви смърт! - закрещя шаманът, вдигайки двете си ръце към небето и плашейки минаващите покрай него коне. Робата му се разтвори и отдолу се видя мръсна превръзка, омотана около голо, изпито, почерняло от студ и рани тяло.

- Всички ще умрете! Щом се отказвате от вярата си, Тангра ще ви накаже! Смърт! Смърт! Смърт! - пищеше лудият, а минаващите войници му се подиграваха и се опитваха да го ударят с дръжките на копията си.

Шаманът падна на земята и запълзя към стените, за да се предпази от конските копита, като продължи да ругае хана, желанието му да се покръсти и всичките му сподвижници. Климент често бе мислил за християните и влечението на Борис към тях. За разлика от задачите, които получаваше в работата си, не бе сигурен, че е разбулил тази загадка.