Николай Пенчев - Кръв по снега

Писарят и сам виждаше изгодите, ако България се покръсти. Ханството щеше да бъде официално признато от останалите европейски владетели, силата на Борис щеше да се увеличи още повече, като дадена му от Бога, и той щеше да може да седи като равен заедно с византийския василевс и краля на франките. Договорите, които се сключваха с чуждите владетели, щяха да са като между равнопоставени, защото в момента никой не зачиташе особено думата, дадена на варварин езичник, пък бил той и българският хан.

Търговията също щеше да потръгне, защото християните предпочитаха да търгуват с християни, каквито бяха повечето из Европа. Но най-важното бе, че в държавата нямаше да има разделение. Сега славяните се кланяха на Перун, бога на светкавицата, прабългарите - на Тангра, бога на небето. Това пораждаше много проблеми, които новата обща религия би преодоляла.

Но Климент не бе сигурен, че това е всичко. Дълбоко в себе си той вярваше, че Борис е привлечен от Христос не заради политическите и икономическите изгоди, които щеше да извлече от приемането му, колкото от благите му думи, от мъченическата му смърт на кръста и вярата в доброто у хората.

Та не беше ли такъв и самият Борис?

Ханът предпочиташе да разрешава споровете на масата вместо на бойното поле. Където в името на истината не постигаше никакви успехи.

Климент тръсна глава и се огледа.

Бяха напуснали Сердика рано сутринта, а отдавна минаваше обяд. Слънцето се бе скрило и през високите облаци се процеждаше сива светлина. Едри снежинки се сипеха към земята, правейки очертанията на хълмовете и дърветата наоколо неясни и размити. Коловозите на пътя едва се различаваха в преспите, които бързо се увеличаваха. Самотни зайци притичваха пред колоната, измръзнали гарвани обикаляха по снега, търсейки нещо за ядене, и накъсваха тишината с грозното си грачене.

„Ако продължава така да вали, скоро няма да се вижда накъде да яздим“ - мрачно помисли писарят и придърпа още по-ниско качулката, за да пази лицето си от налитащия сняг.

В ранния следобед ездата най-после приключи.

Севар се изправи на коня си, вдигна ръка и извика високо да спрат. Бяха пристигнали на мястото на срещата. Всеки момент от Охрид трябваше да пристигне Докс, братът на хана, и да се присъедини към тях.

Бяха подранили малко, но Севар не искаше да рискуват. През дългия си войнишки живот бе видял какво ли не и се отнасяше подозрително към всичко, включително и към зимата, която ги заобикаляше със студа и снеговете си.

- По-добре да сме внимателни! Знаеш как внезапно пада мракът по това време на годината, а не съм сигурен, че горите наоколо са безопасни - каза той на Климент, докато двамата слизаха от конете си в центъра на малка поляна, на която щеше да се разположи лагерът им.

Писарят кимна с глава, свали дисагите от коня си, пусна ги на земята и подаде юздите на притичалия войник. Протегна се, за да раздвижи схванатото си тяло, разтри изтръпналите си колене и се огледа наоколо.

Намираха се в малка падина, приличаща на паница, добре защитена от режещия вятър. Поляната бе обградена от стръмни хълмове, между които се виеше затрупаният от сняг път.

„Мястото е добро. На завет е и може да се охранява лесно. Достатъчно е да сложим постове в двата края на пътя“ - помисли отнесено Климент и се заслуша в командите, които Севар бе започнал да издава.

В центъра на поляната бе издигната голямата кожена шатра на Дукум, а около нея и останалите палатки. Войниците работеха бързо, закачаха един за друг предварително подготвените пръти и ловко опъваха по тях дебелите парчета кожа, които закрепяха едно за друго с малки медни куки.

Скоро бе издигнат кръг от шатри. Около тях набързо бе натрупан импровизиран насип от сняг и клони, запалиха няколко огъня.

Дукум лично заби копието с конска опашка в центъра на поляната, малко пред собствената си шатра. Тя бе по-широка от останалите, тъмносиня на цвят, стените - подсилени с леки медни пръти. Кожата й бе цяла, без куки за закачване - съставена от множество по-малки парчета, здраво зашити едно за друго.

Свикнали с организирането на подобни лагери, войниците бързо се заеха със задълженията си. Едни почистваха снега между шатрите, други отидоха да насекат дърва, трети сложиха казани над запалените огньове, в които започнаха да разтапят сняг, който да използват вместо вода. Ругаейки, готвачът се зае с вечерята. Севар обиколи с бързи крачки лагера, без да спре да дава нареждания, няколко пъти провери постовете и прати патрули да огледат околността.