Николай Пенчев - Кръв по снега

Бяха се измъкнали на косъм. Малко преди снегът да затвори проходите, чигатът [1] Чигат - прабългарска титла - командир на военен отряд, мечоносец - бел. авт. Севар, който водеше колоната, успя да ги изведе в равнината; каменните зъбери, високите мрачни скали и зейналите пропасти останаха зад гърба им.

В полето ги налетя студен вятър, който режеше като с нож. Войниците, увити в наметалата си, непрекъснато мърмореха, че измръзват, хвърляйки боязливи погледи към кавхана Дукум, който яздеше начело на отряда, и подмятаха злобни шеги на измъчения от снега, вятъра и ездата писар.

Пътищата бяха заснежени и безлюдни. С наближаването на Сердика започнаха да срещат хора, бягащи към вътрешността на страната. Натоварили покъщнината си върху скърцащи дървени каруци, закрили лицата си с мръсни парчета плат, те със страх наблюдаваха приближаващите конници и въздъхваха облекчено, щом разпознаеха вдигнатата конска опашка.

Климент дълго се взираше в изморените очи на тези уплашени хора, които въпреки зимата и снега бяха решили да потърсят по-добър живот другаде, прогонени от изгубената война.

Борис отново беше победен. Армията, която бе изпратил в Сърбия, бе разбита, първородният му син Расате и дванайсет от боилите бяха пленени, а набезите откъм Ниш ставаха все по-чести.

Разбойници, печенеги, кумани и сръбски дезертьори, организирани в банди, се бяха възползвали от българското поражение, грабейки всичко, което се изпречи пред очите им. Боритарканът [2] Боритаркан - прабългарска титла - градоначалник - бел. авт. на Сердика - Керам, непрекъснато пращаше послания с молби за подкрепления до столицата, но така и не бе получил исканата помощ. Войниците, с които разполагаше, не можеха да разчистят бандите от мародери, които безчинстваха из околността.

Средец ги посрещна мрачен и унил, с криви миришещи улици и схлупени къщи с изпочупени огради и продупчени покриви. Хората бяха малко, притичваха бързо между вратите, сякаш се страхуваха да останат по-дълго навън. Войници с очукани ризници и дълги копия патрулираха по ъглите, криейки се от студа, без да обръщат много внимание на Климент и неговия отряд.

- По границата животът е труден! Нямам нито достатъчно войници, нито достатъчно пари да плащам дори на тези, които са на служба. Почти всеки ден има дезертьори - бе им казал по време на вечерята, дадена в тяхна чест, боритарканът Керам.

След това им разказа как, предвождани от тримата си млади князе Стоймир, Мутимир и Гойник, сърбите бяха причакали конницата на Расате между хълмовете на Ниш, бяха ги обградили и избили безпощадно. Първородният син на българския хан бе паднал в ръцете на сърбите, което им бе дало самочувствие, което доскоро нямаха. Въоръжените им отряди продължаваха да преминават границата. Гойник бе обсадил за кратко крепостта Рас, Мутимир набираше наемници, а Стоймир открито се обявяваше за поход срещу България, с който да я подчини.

Из страната бяха плъзнали сръбски и византийски шпиони. Подрънквайки кесиите си със злато и подигравайки се на слабия Борис, те организираха бунтове, предателства и убийства. Сякаш сам Тангра бе отвърнал глава от България, а злият Морзана - богът на смъртта, се бе настанил на негово място, сеейки навсякъде разруха, престъпления и реки от кръв и пепел. Бяха организирани и вдигнати няколко бунта, които бе все по-трудно да се потушават. Лично братът на хана Докс бе изпратен да се справи с последния от тях в Охрид. Но нямаше никаква гаранция, че след него няма да има и други.

Климент стисна по-силно юздите, вдигна ръка пред очите си и се загледа към предната част на колоната. Ясно се различаваше масивната фигура на кавхана [3] Кавхан - прабългарска титла - заместник на хана - бел. авт. Дукум, загърнат в дебел черен кожух и възседнал едра кобила; дрехата му беше красиво обшита по раменете и ръкавите със сребърни нишки. Обръснатото му до голо теме бе скрито под кръгла шапка от заешка кожа, опасана от широки метални плочки. Дукум яздеше мълчаливо, с вдигната глава, сякаш вятърът и бръснещият сняг не съществуваха.

Далеч напред, с копие, на което се вееше конска опашка, бе Севар. Чигатът обикаляше войниците и приемаше сведения от съгледвачите, след което ги отпращаше обратно. Въпреки че бе нисък и набит, Севар изглеждаше внушително на високия си черен жребец, който с лекота си проправяше път в снега. Дори от мястото си в края Климент виждаше как чигатът се оглежда внимателно. Знаеше какво търси Севар. Всеки момент трябваше да стигнат до мястото на срещата и той се притесняваше да не го пропусне в падащия сняг.