Николай Пенчев - Студена кръв

- В снега, където лежал, личали само неговите стъпки. Нещо е долетяло и го е убило! - допълни Еспор.

- Не мога да повярвам, че ми разказвате това! - Климент погледна първо Борис, след това комита. Очакваше да открие по лицата им усмивки, някакъв намек, че всичко това е шега, приказки, с които си запълват времето, докато стигнат до истинската тема на разговора, но не видя нищо такова. И князът, и Еспор гледаха сериозно и съсредоточено, лицата им бяха смръщени.

Писарят въздъхна и затвори очи. Въпреки огъня в камината и разпалените мангали усети как студът се връща отново. Чуваше зад затворените прозорци виещия вятър и капаците, които се удряха един в друг. Знаеше какво ще последва. Нямаше да може да се върне в имението си, нямаше да може вечер да стои пред камината и да гали косата на жена си, нямаше да може да играе със сина си, да изражда телета и проверява складовете.

Затова ли го беше викнал Борис?

Да го запрати в пастта на демони и кръвопийци? В ръцете на поредния убиец, от които се беше надявал, че най-после се е измъкнал?

Възможно ли беше това, което казваха двамата му събеседници, да е истина? В манастира „Свети Архангел Михаил“ да се е настанил демон, нечиста сила, която да избива обитателите му?

Но защо?

Климент не вярваше в демони. След многобройните му срещи със злото знаеше, че в армията на Сатаната не влизат чудовища, вампири и призраци, а хора. Хора, чиято душа беше пълна с кръв и мрак, хора, които не зачитат живота на останалите и са готови да го пожертват за собствените си цели. Зли, лоши хора! Но хора.

- Нещо става в „Свети Архангел Михаил“! И то трябва да престане! - твърдо каза Борис. - Искам манастирът да се върне към предишния си начин на работа! Свещениците и селяните да се успокоят, отново да има наплив от послушници, а преписвачите и миниатюристите да не бягат. Искам да разбера кой и как е убил брат ми и Севар! Това, което е започнато, трябва да бъде завършено! И искам ти да отидеш и да разрешиш тази мистерия!

- Но аз имам стопанство, животни... Не мога да оставя всичко просто така и да хукна в мрака. Жена ми ще ме чака, синът ми - също!

- Моля те, Клименте! - князът го гледаше, сякаш му поверява живота си. - Не ти заповядвам, а те моля! Нима не минахме заедно през всичко това? Нима твоята роля беше малка, за да стигнем дотук? Повярвай ми! Ако имаше друг начин, щях да го използвам. Щях да те оставя да се наслаждаваш на живота, както те оставих през последните години. Но брат ми е мъртъв! Вратът му е пречупен в собствената му килия, където мислех, че е в безопасност, а кръвта му е изпита. Севар също е убит! Няма кого другиго да изпратя освен теб!

- А ако наистина са замесени силите на злото? - опита се да се измъкне писарят. - Какво мога да направя аз срещу тях?

- Можеш! Ти си християнин. Знаеш ритуалите, а ако имаш нужда от помощ, ще имаш на разположение най-добрите свещеници. Ще ти дам пълни правомощия. Вземи когото искаш. Повикай, когото намериш за добре. Ако трябва, закарай всичките ми войници в манастира, мобилизирай всички свещеници, но разбери какво става там! Връщам те на всичките ти стари постове. Сега отново си мой личен писар и бурев на тайния ми съд с всички произтичащи от това последици. А мой храненик никога не си преставал да бъдеш. - Борис се усмихна подкупващо, но миг по-късно очите му заблестяха гневно. Той се приведе напред и тихо каза: - Не мога да оставя делото на живота ми да бъде унищожено по такъв начин! Не мога да оставя брат си неотмъстен!

- И не се тревожи за имението си, жена си и сина си - бързо добави Еспор. Ще пратя още войници, който да ги пазят. Ще имат всичко от каквото се нуждаят. Няма да им липсва абсолютно нищо!

- Няма кой друг да отиде! - продължи князът. - Ако пратя отряд войници и свещеници, съм сигурен, че убийствата ще спрат, но колко ще трае това? Не мога да държа манастира вечно под обсада. Казах ти - вече се носят слухове и клюки, говори се, че Тангра си отмъщава за това, че сме се отвърнали от него. Ако пратя войска в манастира, ще покажа, че действително се страхувам от това, което става там, и слуховете ще добият още по-голяма сила. Мога да разпусна монасите, но така работата ще спре, а сега тя е най-важната. Повярвай ми! - Борис се наклони напред и хвана ръката на писаря върху масата. - Знам, че не искаш да се замесваш отново в това. Че искаш да се върнеш при жена си и сина си и да си живееш спокойно. Но просто няма друг начин. Няма! Затова те моля да отидеш!

Климент въздъхна и кимна, а студът в сърцето му се надигна отново. Нищо добро нямаше да излезе от това пътуване на север, беше сигурен. Но нима можеше да откаже?