Пол Дохърти - Нощна сянка

Също като Ранулф Корбет беше отметнал качулката си назад, за да вижда по-добре оживения път, и внимателно направляваше коня си по заледените коловози. Беше се отпуснал в седлото и се беше втренчил пред себе си, като примигваше, за да прогони сълзите от очите си. Ранулф яздеше вдясно зад него, а Чансън — вляво. Главният коняр носеше колосаното знаме с кралския герб, изрисуван във великолепно алено, синьо и златно. Изобразените на него леопарди, изправени на задните си лапи, бяха знак за всички, че това са хора на краля и не бива да бъдат възпрепятствани по никакъв начин. Група рицари-знаменосци, които веднага разпознаха кралските служители, също им направиха път и ги поздравиха. Корбет им кимна учтиво, а Ранулф вдигна ръка за поздрав с ясното съзнание, че кралските главорези ги изучават внимателно. Отпътуването на Корбет от Уестминстър определено предизвика суматоха. Хората извръщаха глави и с присвити заради хапещия студ очи оглеждаха двамата важни служители, облечени в черни кожени елеци и тъмнозелени прилепнали панталони, затъкнати в червени ботуши от кордовска щавена кожа. С едната си облечена в ръкавица ръка държаха юздите, а другата беше под наметките им, готова да извади меч или кама. Онези, които бяха отишли в Уестминстър по разни свои дела, си даваха сметка, че кралят е натоварил пазителя на Тайния печат с някаква задача. Присъствието на Корбет в кралския дворец винаги караше хората да шушукат, развивайки най-различни теории за случващото се. Все пак времената бяха опасни. От една страна, войната в пограничната област между Англия и Шотландия не се развиваше както старият крал би искал. От друга, недоволството на влиятелните лондонските търговци, които разполагаха с подкрепата на шайки разбойници, растеше, понеже кралят постоянно искаше пари, с които да финансира войната си срещу Уолас в Шотландия и да въоръжава бойните си кораби, които кръстосваха Ламанша, готови за сблъсък с каперите на Филип Френски. Задачата на кралския пратеник обаче беше тайна, а и Корбет беше последният човек, който би седнал да обсъжда причините за отпътуването си с някого. Вместо това той просто се намести удобно в седлото си и потъна в мисли за Мейв. Коледа и дванайсетте празнични дни бяха преминали като сън — в благодат и радост за сърцето и душата. През целия си живот Корбет не се беше чувствал по-щастлив и споменът за тези моменти извика на устните му още една благодарствена молитва:

— Ego tibi Domine gratias et laudem — благодаря ти, Господи! Слава Тебе!

О, да, годината беше завършила добре, но Богоявление дойде и отмина бързо, а после в Лейтън пристигна кралски вестоносец, който връчи на Корбет един свитък, запечатан лично от Едуард. Кралят призоваваше верния си служител да се яви в двореца в Уестминстър cum festinacione magna — възможно най-бързо. Корбет не обърна внимание на тази припряност и настоя Мейв и децата да го придружат и да се настанят с него в стария дворец. Едуард, разбира се, се показа като щедър и сърдечен домакин, възхвалявайки красотата на Мейв и закачайки се с децата. След всички учтивости обаче кралят, чиято стоманеносива коса се спускаше до раменете му, сграбчи ръката на Корбет и го поведе през заскрежените градини на двореца. Влязоха през южната порта на великото абатство и се отправиха към манастирския двор. Корбет се досещаше накъде са се запътили. От веселостта на краля не беше останала и следа. Едуард беше изпаднал в мрачно настроение, мърмореше си нещо под носа и се почесваше по посребрените мустаци и брада. Проправи си път между рицарите-знаменосци, които се бяха струпали около вратата, и заслиза по стръмните стъпала, половината от които бяха разрушени и заменени с дълга дървена греда. После влезе в подобната на пещера кръгла крипта на абатството с осем прозореца на нивото на земята и огромна колона в средата. Корбет се отдели от краля, скръсти ръце и се взря в пода, който беше отрупан с празни ковчежета, сандъци и кожени кесии за скъпоценности. Едуард приседна на един от сандъците, огледа се наоколо и със свирепо изражение измърмори любимото си „Ей, Богу!“ Последваха множество непристойни ругатни към онези, които се бяха осмелили да влязат през един от прозорците, да задигнат кралското съкровище от злато, сребро, накити и други ценни предмети и дори да изчоплят камъните от арката в средата на масивната колона.

— Всички те ще увиснат на въжето, Корбет!

— Да, ваше величество.

— Слушай — изсъска кралят. — Забелязваш ли колко е тихо?