Пол Дохърти - Мистериум

Час по-късно, доста след като камбаните бяха ударили, Майлс Флешнър, енорийският писар на „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт, доста притеснен, приближи до вратата за покойниците на своята енорийска църква. Макар и бивш коронер, той беше боязлив човек, а сега — и много наплашен от ужасите, станали в това уж свято място. „Сейнт Ботълф“ много точно отразяваше думите на Писанието: „… Стои на свето место «мерзостта на запустението»“ 73 73 Евангелие на Матея, 24:15. — Б.пр. . Сградата беше осквернена от светотатствени и кощунствени деяния и сега Светото причастие беше махнато, лампите на олтара бяха угасени, светата утвар — отнесена и заключена някъде. Тук не можеха нито да се произнасят молитви, нито да се палят свещи пред Девата, нито да се пеят песнопения, нито да се отслужват литургии, докато епископът от Лондон не очистеше и не осветеше наново сградата като „Свято място, Дом на Бога и Двери на Рая“. Майлс си спомни събитията отпреди двадесет години, когато Бонифас Ипгрейв беше потърсил убежище тук, в олтара, а после бе изчезнал. Това беше в младите години на Флешнър, когато все още беше амбициозен коронер, в пролетта на своето възмъжаване. Сега спомените се носеха назад, прелитаха като призраци през уморения му ум. Той си спомни Ившам — грубиян, безочлив и високомерен, но не, не, той не можеше, не биваше да си припомня това, не и тук! На Майлс Флешнър понякога му се искаше да не бе имал нищо общо с тази църква. Прокълната ли беше „Сейнт Ботълф“? Един свещеник вече бе изгубил разсъдъка си и бе потърсил убежище в манастир. Беше ли отец Джон толкова разстроен и наплашен, че да последва примера му? Свещеникът беше помолил Флешнър да се срещнат в сакристията три часа след камбаните, известяващи шестия час. Имаше още доста работа, която трябваше да се свърши: дарохранителниците, статуетките на Девата, потирите за причастие, дискосите и стъклениците с миро трябваше да се увият в плътен, сатениран атлаз; восъчните свещи, дрехите, църковните одежди и олтарните покривки, тамянът, въглените и всевъзможни други предмети трябваше да се опишат. „Сейнт Ботълф“ беше под запрещение и щеше да стои запечатана до повторното й освещаване. Църквата вече не бе дом на Серафимите, Властелините на светлината, а място, обитавано от демони и от души, които не бяха напуснали земята, душите на всички онези клети нещастници, варварски изклани и захвърлени като късове кърваво месо в нефа.

Майлс Флешнър спря под разперената корона на тисовото дърво и се загледа боязливо нагоре, през древните му клони. Денят угасваше; скоро щеше да настане часът на прилепа и кукумявката. Той се стресна от някакъв шум, който долетя откъм църквата и предпазливо приближи до разбитата, но вече окачена отново на пантите си врата на стаята за покойници. Пастор Джон му беше казал, че ще я остави открехната, без да слага резетата. Флешнър прекрачи през останките от жестоката битка, бутна вратата и влезе в студения и влажен мрак. Само слабата светлина, процеждаща се през тесния като амбразура стреловиден прозорец, разкъсваше тъмата. Нефът бе изпълнен със сенки, които непрестанно се движеха и променяха формата си. Той чу шум и се обърна. Една фигура се стрелна към вратата, водеща от ризницата към олтара.

— Кой е… — Флешнър замръзна от страх.

Силуетът изчезна назад в ризницата. Флешнър се придвижи бавно напред, като сомнамбул. Трясъкът на затръшнатата врата го стресна, чак се изпоти от сграбчилия го страх. Прииска му се да се обърне и да побегне. Затършува за камата под плаща си и я изтегли. Беше толкова нервен и напрегнат, че едва успяваше да поставя краката си един пред друг. Ослуша се и се огледа; светлината бързо гаснеше, сенките се удължаваха и се протягаха откъм ъглите, в които се криеха.

— Кой е там? — извика Флешнър. Погледна към църквата, където косо падащата светлина осветяваше огромната гравирана чаша на кръщелния купел.

— Кой е там? — повтори той. Стенание, откъснало се сякаш от нечия вкаменена, безтелесна душа, проехтя в нефа. С разтреперани крака, с плувнало в пот лице и пресъхнало гърло Флешнър бавно изкачи стъпалата на олтара и се огледа. Това беше неговата църква, но защо разкривените лица на изваяните гаргойли, демони и бабуини сега сякаш се взираха кръвнишки в него? Той бутна вратата на ризницата — тъмна стаичка, в която бяха подредени сандъци, столчета, шкафове и една голяма маса за светите одежди. Миришеше странно — на восък с примес на някаква друга, противна миризма, сякаш някой току-що бе разровил купчина боклук. Отново се разнесе стенание. Той бързо се обърна. Отец Джон ужасено се взираше в него. Флешнър се наведе.