Пол Дохърти - Мистериум

— Отче! — Той се взря уплашено в червената рана на челото на свещеника.

— Освободи ме, краката ми… — изпъшка отец Джон, избутвайки се напред.

Флешнър незабавно сряза въжетата около глезените на свещеника, после и вървите на китките му.

— Дойдох тук, исках да се помоля за моя баща, научих за смъртта му. — Отец Джон изрита усуканите въжета и освободи глезените си от тях. — Бях тук, в ризницата, когато някой ме блъсна…

— Отче?

— Някой ме блъсна. — Отец Джон посочи синините от натъртване по главата и лицето си. — Върза ме и ми запуши устата с кърпа. Видях и чух само един тъмен, призрачен силует, който дишаше тежко…

— Как е влязъл вътре?

Отец Джон сграбчи рамото на Флешнър.

— За Бога, Майлс, какво значение има това? Носеше торба, която отиде да остави в църквата. После се върна обратно. Измъкна кама и започна да изрязва нещо на челото ми, после сигурно те е чул. Излезе в нефа, пак се върна, после побягна към гробището. Успях да се освободя от кърпата. Трябва да видя… — напълно объркан, свещеникът с мъка се изправи на крака и следван от все още треперещия енорийски писар, се заклатушка към олтара, а оттам — към нефа.

Флешнър преглътна мъчително, устата му съвсем бе пресъхнала. Беше го споходило, както по-късно каза на съпругата си, предчувствие за беда. Някаква тежка прокоба се таеше в сгъстяващия се мрак. Двамата мъже вървяха бавно, боязливо, стъпките им отекваха зловещо. Флешнър съжали, че не е взел лампа или свещ. Когато стигнаха до най-отдалечения край на църквата, отец Джон отиде до потрошената главна врата, а Флешнър се облегна на големия кръщелен купел. Странната миризма отново го блъсна в носа. Някаква мръсотия ли имаше в купела? Той погледна надолу и в миг му се повдигна от ужас, защото вътре видя две отрязани глави, с полузатворени очи, търкулнати на дъното на огромната чаша.

Корбет седеше в залата на убийството в „Ангелския поздрав“; така бе нарекъл той тази стая. Изпъна се назад на стола си с полузатворени очи. На пода, под прозореца, бяха проснати труповете на Уолдън и Хюбърт Монаха. Братът от Ордена на власеницата, същият, който предния ден беше изповядал престъпниците, екзекутирани при „Сейнт Ботълф“, забързано редеше думите на последното опрощение. Какво се случваше с душите след смъртта, чудеше се Корбет. Дали духовната същност на живота на тези двама престъпници все още се рееше тук, в тази смразяваща, мръсна стая? Бяха ли молили за милост? Очакваха ли някой, който да дойде и да ги поведе? И към какво? Братът от Ордена на власеницата се изправи на крака и се прекръсти.

— Необходимото е сторено, сър Хю, душите им вече са при Бога, а аз трябва да утоля глада си.

Корбет се усмихна и му подаде сребърна монета. Монахът я захапа, ухили се, благослови набързо и отиде да се присъедини към другите, които се бяха сбрали в общото помещение на кръчмата долу и алчно чоплеха и пресяваха пикантните подробности, свързани с ужасното убийство. Една стара просякиня беше предложила да оплаче покойниците и в момента правеше именно това, печалните звуци от напева й отекваха нагоре по стълбите. Между куплетите спътникът й, лукав хитрец, настояваше гръмогласно, че пулсиращото сърце на къртица било най-сигурната защита срещу зловещото трополене на призраци из къщите и предлагаше срещу определена сума, да достави едно на съдържателя. Двете проститутки, Робинбрест и Кечсийд, отпиваха ейл от чашите си, усмихвайки се благодарно, през сълзи, на монетите и безплатната пиячка, предлагани от онези, които искаха да се насладят на всяка кървава подробност. Двете блудници твърдяха през ридания, че духовете на двамата мъртъвци все още се навъртали наоколо. Те можеха, да, бяха сигурни, че могат да си спомнят всички подробности за убиеца — „тъмна личност във всяко отношение“, — който се вмъкнал тихо като пепелянка в страховитата стая.

Корбет беше разпитал и двете проститутки, както и останалите, но на практика не беше научил нищо друго, освен че убиецът се е представил като Бонифас Ипгрейв, че бил рошав и дрипав, че това, което се виждало от лицето му, имало цвят на потъмняло дърво, че бил по-мрачен от най-черната нощ. Всъщност проститутките се бяха уплашили много повече от кралския пратеник, дворцовия служител. Облечен в черно от глава до пети, Корбет бе нахлул в кръчмата, подрънквайки с шпори, увил тежкия плащ около ръката си. Портупеят с полюшващите се в ножниците кама и меч, бездруго му придаваше застрашителен вид, но освен тях той носеше и кралски пълномощия, а на дясната му ръка проблясваше кралският пръстен с печат. Проститутките бяха дълбоко притеснени от твърдия, неподвижен поглед на този кралски служител, с прибрана назад черна коса и бдително изражение. Както прошепна Кечсийд, „Кралският сокол връхлетя.“