Пол Дохърти - Мистериум

Корбет уморено заяви, че е приключил.

— Каквото трябваше да се направи, е направено — каза той.

После напусна църквата, прекоси оживената улица и влезе в кръчмата „Горящия храст“, в чиято конюшня двамата с Ранулф бяха оставили конете си. Тъкмо миеше ръцете и лицето си в умивалника, когато чу как Ранулф изпъшка. Погледна към вратата зад гърба си. Там стоеше Чансън и пристъпваше от крак на крак.

— Кралят има нужда от нас? — въздъхна Корбет.

— Да, сър Хю, така е — отговори Чансън. — Чака в абатството „Сион“, на Темза. Лорд Уолтър Ившам е бил злодейски убит.

Със сигурност няма никога да забравя този ден, мислеше си Корбет, празникът на света Перпетуа и света Фелицита. Той притисна ароматната топчица, напоена в извлек от копър и лавандула към лицето си и мина между масите в параклиса на покойниците на абатството „Сион“. Бореше се с изтощението и се опитваше да не обръща внимание на разговора — Ранулф уведомяваше краля и свитата му за случилото се в „Сейнт Ботълф“. Искаше му се да изкачи стъпалата, да излезе и да се наслади на остатъка от вечерта, да улови онзи миг на залеза, в който синкавият купол на небето се обагряше в огнено сияние на запад. Искаше да почувства как вятърът, натежал от обещания за пролет, лъхва прохлада в лицето му и да чуе последната птича песен за деня.

— Какво беше написал поетът — мърмореше си той. — А-ха, да, „Всеки ден птичата песен е напълно неповторима. В цялото битие тя не е била чувана преди и никога няма да се повтори.“ Така му се искаше да се освободи от тази дреха от желязо и наместо нея да наметне плащ, да поседне в дневната у дома си край пращящия, весел огън, да обсъжда деня си с Мейв, или да стои с нея в тяхната любима беседка, гледаща към билковата градина. С една дума, искаше да си бъде у дома.

— Сър Хю?

Кралят настояваше той да огледа тези три трупа. Корбет пое дълбоко въздух и се вгледа в тялото на Уолтър Ившам, бивш главен съдия в Кралския върховен съд.

— Никога не съм те харесвал приживе — прошепна си той, — и смъртта с нищо не променя това. — Промърмори една молитва и започна да изучава ужасяващите тленни останки на този лицемер, облечен в кафявата власеница на бенедиктински отшелник. Лицето на Ившам беше бяло като вар, устните му все още бяха плътни и червени, две пенита притискаха клепачите на очите му; а носът, който толкова често се беше бръчкал с неприязън и превъзходство, сега стърчеше, остър и изпъкнал. Дори в смъртта широкото му, скулесто лице излъчваше високомерие, макар че сега гъстата му бяла коса беше остригана почти до кожа. Корбет се приведе и се вгледа в раната, която пресичаше гърлото на Ившам от ухо до ухо.

— Кой би могъл да направи това? — попита Роджър Бландфорд, главен секретар на съдия Харви Стантън.

Корбет бе изкушен да отвърне, че половината Лондон „би могъл“, докато другата половина щеше радостно да ръкопляска. Вместо това той се наведе по-ниско, пренебрегвайки тежкия, тръпчив дъх на билките, с чиято отвара бяха измили трупа, и внимателно разгледа буквата „М“, издълбана на гладкото чело на Ившам. Усети ледената тръпка на лошо предчувствие. „М“ означаваше Мистериум — отличителният знак на професионалния убиец, който бродеше из Лондон преди две десетилетия. Мистериум беше опитен наемник и убиваше за пари, докато един ден лорд Уолтър Ившам не го залови.

Премина към втория труп. Игнасио Инглийт и приживе не се бе отличавал с някаква особена красота; смъртта само бе подчертала грозотата на лицето му, обрамчено от рядка коса, месестата уста и чипия нос с широки ноздри, вечно дебнещите очи, които сега бяха затворени навеки. И лицето, и тялото му бяха подути от водата, а въпреки билките и измиването, трупът вонеше на тиня и мърша. Инглийт беше доверен служител и секретар на Ившам; той беше негова сянка във всяко едно отношение. Арогантен, надут човек, с надменно сърце и змийски език, той вечно се подмазваше на големците, но тъпчеше по-слабите и по-уязвимите от самия него.

— Бил е открит да се носи по Темза.

Едуард Английски влезе вътре. Лицето на краля беше доста бледо, дълбоките бръчки — по-подчертани, а стоманеносивата му, сплъстена коса не беше вчесана. Корбет разпозна знаците. Устните на Едуард се бяха превърнали в безкръвна чертица, смъкнатият клепач на дясното му око беше почти затворен. Вътрешно кралят целият кипеше.

— Отново Мистериум.

Корбет посочи към голямото „М“, издълбано на челото на Инглийт.