Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Казах ви — размърда се Сихера върху възглавниците, — че имат право да нарушат траурния пост, за да възстановят силите си, а също и да пожелаят успех в последния път на господаря ни. И нещо по-важно — те искаха да обсъдят напускането на Тива. Господарят ни е мъртъв. Сега това имение принадлежи на храма на Нубия. За нас действително беше време да си вървим.

— И така, вие се оттеглихте — повтори Амеротке, — а аритите са се промъкнали в градината и са се качили по външната стълба на покривната тераса. Пармен и останалите са били пияни и замаяни, лесна плячка. Аритите са ги удушили и са си тръгнали, но хрътките салуки, затворени в колибата си, са доловили миризмата, започнали са да лаят и са вдигнали тревога. Слугата открил ужасното убийство, събудил ви и вие незабавно сте изпратили куриер в храма на Нубия.

— Да — кимна Сихера, — точно така беше — добави тя, като се изправи бързо на крака. — Ще повикам слугата, за да можете сам да го попитате.

Тя отиде до вратата и извика.

Амеротке разглеждаше фреската на стената в дъното. Беше решена в зеленикавата и кафявозлатистата гама и изобразяваше ловци на патици, преследващи плячката си из мочурите покрай Нил. Ето това съм аз, помисли си той, ловец, и усещам, че тук нещо хич не е наред. Защо аритите ще убиват тези тримата? Той се отърси от замислеността си, тъй като Сихера се върна с един младеж с изпито лице — пазача на кучетата, който спял в бараката до колибите им. Той приклекна долу и тихичко обясни какво се е случило — точно повторение на всичко, което Сихера вече бе казала. Амеротке му благодари, после го изчака да си тръгне.

— Странно — втренчи се той в тази жена, която изглеждаше възрастна, но при все това очите й блестяха и когато се усмихнеше, разкриваше някаква отминала красота.

— Странно ли, господарю?

— Вашият господар е бил принуден от аритите да им сътрудничи.

— За нищо на света! — сякаш изплю думата Сихера.

— О, да! Имотеп се е изповядал на един жрец в Параклиса на ухото в храма на Нубия. Съгласил се е да достави на аритите детайлни планове на крепостта в Тимсах.

— Невъзможно! — прошепна Сихера. — Имотеп мразеше аритите.

— Освен това той се е страхувал от тях — добави Амеротке.

— Глупости!

— Много добре! — усмихна се Амеротке. — Приемам това. Имотеп се е страхувал не от аритите, а за тези, които е обичал, за роднините си и може би за една жена, която според жреца на ухото е упражнявала значително влияние върху него. Вие ли бяхте тази жена, Сихера?

Тя се разсмя женствено и вдигна ръце към лицето си.

— Аз, старата вещица? Не, господарю, Имотеп обичаше младата Неферен и имаше любовна връзка с нея.

— Убедена ли сте в това?

— Да, напълно!

— И какво ще правите сега вие, Сихера? Ще се върнете в Нубия? Ще бъдете ли добре дошла там? В крайна сметка преди много години…

— Знам — прекъсна го рязко Сихера. — Преди много години бях омъжена за арит, но както вие сте научили, те пазят в тайна своя обет. Разбрах го едва след като се присъедини към бунтовниците, но какво значение имаше това? Фараонските войници го убиха на една поляна в джунглата. Бях принудена да бягам. Имотеп, далечен роднина, ме подслони в неговата къща. Той беше добър човек — усмихна се тя и погледна Амеротке. — Господарю, не мога да ви кажа нищо повече. Всичко, което вие виждате у мен, са остатъци от отминали събития, спомен за някогашна любов и омраза отпреди толкова много години. Сега това е свършено, както и аз самата. Имате ли някакви други въпроси към мен?

— Онези два трупа — попита Амеротке. — Открити в градината?

— Не знам нищо за тях.

— Тогава накрая, Сихера, един въпрос, който истински ме озадачава. Имотеп е означавал нещо за аритите, но защо ще убиват човек като Пармен?

— Не знам. Не познавам начина на мислене на аритите, но Пармен, всъщност всички ние, бяхме роднини на Имотеп. Осъзнавам какво става в Тива, всичко е достигнало до критичната си точка. Вероятно аритите ще въздадат наказание на онези, които според тях го заслужават. Господарю, извинете ме, но имам и други задължения…

Амеротке я изгледа как си отива, после стана и я последва извън галерията. Застана до стълбището. Слънцето вече се бе вдигнало и струеше в разкошни златни отблясъци. Той изложи лице на светлината, процеждаща се през дърветата. Почувства последния хладен дъх на Амон, утрешния вятър, който скоро щеше да изчезне в жегата на деня. Затвори очи и започна да припява сутрешната си молитва: