Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Сигурно са дошли по външната стълба — промърмори си той и погледна назад. — Асурал, доведи Сихера тук горе.

Икономката пристигна, загърната в тъмнокафяв плащ, с нахлупена върху дългата сива коса качулка. Пристъпи внимателно на терасата, а лицето й бе по-бледо от обичайното, но ясните й очи бяха все така хладни и зорки. Тя хвърли бърз поглед на труповете, потръпна, после се обърна към Амеротке.

— Господарю?

— Асурал — нареди Амеротке. Капитанът на стражата му дойде на терасата. — Погрижи се — посочи съдията около себе си, — срежи кърпите около гърлата им, после намери каруца. И трите тела трябва да се преместят в Дома на смъртта в храма на Нубия. Кажи на пазителя да не започва погребалните процедури, преди да му кажа. Сихера — обърна се Амеротке към жената, докато се разхождаше между остатъците от този последен смъртен пир, — трябва да ви разпитам, но не тук.

След малко се срещнаха в малка колонна зала на долния етаж. Слугите бяха запалили огън в разположената в центъра камина; всички, изплашени и неутешими, се мотаеха наоколо, вперили очи в този мълчалив съдия, дошъл да види зверското убийство на трима от тяхната черга. Амеротке се настани удобно на табуретка близо до огъня. Сихера коленичи на възглавници пред него. Тя остана спокойна, само лекото примигване на очите й или някой неволен жест, за да отмахне въображаем кичур коса от лицето й, издаваха някаква нервност. Амеротке седеше, обърнал леко глава, сякаш се прислушваше в шумовете на къщата: риданията на слугите, оплакващи загиналите, случайните викове и глъчката, долитаща отвън, докато охраната му впрягаше волове в каруцата и я приготвяше за вдигането на телата.

— Какво се случи тук, Сихера?

— Господарю, аз всъщност не знам нищо — изгледа го тя втренчено. — Наистина не знам. Вчера вечерта Пармен реши да прекъсне траурния ни пост с банкет. Знаете, че е позволено. Той заяви, че с това ще отдаде почит и възхвала на нашия господар и ще помене името му, за да пожелае на неговата ка лек път към Далечния хоризонт. Присъединих се към него и другите на покривната тераса. Ядохме, пихме — докосна стомаха Сихера. — Почувствах се малко зле — добави с изнурена, плаха усмивка тя, — от твърде гъстото и силно вино, та затова се оттеглих в стаята си. Когато тръгвах, Пармен, Неферен и Рахмел бяха доста пийнали, но в чудесно разположение на духа и съвсем здрави и читави. Не видях и не чух нищо. Отидох в стаята си, облякох се за сън и заспах дълбоко. По-късно слугата ме събуди. Той спи близо до кучешката колиба. Събудило го лаенето на хрътките салуки. Отишъл навън, но не установил причината за тяхната тревога, докато не видял, че лампите на покривната тераса все още проблясват. Видял, че вратите са отворени, а трябвало да бъдат залостени. Качил се горе по стълбите, видял какво се е случило и побързал да ме събуди. Изпратих бързоходец в храма на Нубия за вас. Господарю — вдигна рамене тя, — това е всичко, което мога да кажа.

— И какво подозирате?

Сихера въздъхна шумно и отклони поглед настрани.

— Само боговете на светлината знаят. Подозирам, че аритите заради някаква тяхна тайна, нечестива цел са планирали да екзекутират всички ни. Може би имат шпиони в дома ни — намръщи се тя. — Сигурно са се промъкнали в ранните часове.

— Но няма следи от каквато и да било съпротива?

— Сътрапезниците ми бяха пияни — каза Сихера, като прекара ръка по лицето си. — Господарю, те се канеха да наченат нова кана с вино. Изплакнаха гърлата си с вода, за да ги прочистят — поклати глава тя. — Не можех да нося на повече пиене, затова си тръгнах. И с това спасих живота си.

— И аритите са дошли?

— Сигурно са били те — отговори Сихера. — Създания на Сет, притайващи се в мрака. Къщата беше утихнала; никой не очакваше нападение.

— Изпратиха ли аритите своите предупреждения? Те винаги го правят!

— Може би — подсмръкна Сихера, — може би са изпратили един от прокълнатите си скарабеи на Пармен. Но дори и да са го направили, той не е споделял нищо с мен.

— Странно е, ако не са го направили — продължи Амеротке. — А ако са, то сигурно Пармен е щял да се уплаши и да се разтревожи и това щеше да си проличи. Той не е бил воин, а домоуправител, чийто господар вече е бил убит от аритите.

— Не знам — прошепна Сихера. — Наистина не знам.

— Значи вие се оттеглихте за през нощта, а Пармен и другите продължиха своето тържество.

— Да.

— Странно — замислено каза Амеротке — Странно е, че те са празнували по време на траура.