Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Седмица по-късно потеглихме от Мемфис. Останалите членове на Царския кръг дойдоха на пристанището, за да ни изпратят тържествено; виковете и добрите им пожелания ни съпровождаха дълго време. Хоремхеб и Рамзес нямаха търпение да се върнат в Делтата и да наложат ред и закон, а Нахтмин, Майа и Хюйи бяха заети в приготовления за завръщането си в Тива. От Небамум разбрах, че все още се изтезават пленници, но дори и да беше изкопчил нещо ново, Ай го пазеше в тайна.

Завръщането ни в Ахетатон бе истинско великолепие: колоритна флотилия, водена от две величествени баржи — „Славата на Амон“ и „Силата на Ра“, украсени със знамена и гирлянди, позлатени носове и блеснали на слънцето кърми. Навсякъде около нас бяха струпани бойни баржи, натоварени с войници в пълно въоръжение, заедно с колесниците и конете. Известно време пълна лодка с музиканти, наедно с храмовия хор, свиреше сладка музика, а песните и химните им огласяха водата. После ни оставиха и продължихме пътуването си с бързината, която успявах да наложа. Ай се беше погрижил нищо да не липсва на Тутанкамон. Придружаваха ни огромни баржи, натоварени с провизии, както и плеяда лакеи и прислуга, която да се грижи за принца. Част от тях бяха от Тива, други — подбрани в Мемфис. С Джарка вече бяхме решили, когато стигнем в Ахетатон, да ги разпитаме лично и да разберем кои са шпиони на лорд Ай, да не говорим за онези, които Хоремхеб, Рамзес, Майа и Хюйи сигурно бяха внедрили до принца да бдят и сплетничат, и да ги информират за всичко, което се случва.

— Тук ще имаме повече шпиони, отколкото в Дома на тайните — прошепнах на Джарка, докато стояхме на кърмата и оглеждахме флотилията лодки около нас.

— Всеки от Великите мъже — отвърна той — е избрал хора, лакеи и музиканти, коняри или готвачи. До каква степен са опасни?

— Що се отнася за живота на принца, никак. В интерес на всички е нашето момче да порасне, да стане фараон и зачене наследник. Съвсем просто е. Тутанкамон ще запази мира в Египет.

— А Мерире?

— Нали чу лорд Ай? Ще го заловят. Така де — подсмихнах се аз, — ако вече не е мъртъв.

Истината е, че местонахождението на Мерире и останалите членове на култа на Атон все още ме тревожеше. Независимо от различните ми забележки по негов адрес Мерире бе Чедо на Кап, хитър и проницателен мъж, който бе на косъм да направи революция в Египет. Мъж, заслепен от собствени амбиции и идеи за това как нещата трябва да бъдат, а не как са реално. Само че докато Царският кръг се пънеше да издава прокламации и декрети срещу него, един сериозен проблем бе на практика пренебрегнат. Ханаан бе все още раздиран от бунтове и всеки следващ доклад говореше за все по-голямата сила на хетите. Небамум бе изказал тази всеобща тревога на глас. Дали планинската бързина на хетите ще избухне и поеме на юг, като стъпче ханаанските васали и стигне чак до Синай? „Ами ако — чудех се аз — Мерире и поддръжниците му потърсят закрила при хетите или дори се опитат да направят правителство в изгнание? Или дори по-лошо, ако открият Ехнатон?“ Реших да оставя нещата така, макар да съзнавах, че са спотайващи се кошмари. Можех единствено да се грижа за принца и да взема всички необходими мерки за безопасността му.

Пет дни след като потеглихме от Мемфис, баржите ни завиха наляво към Ахетатон и очакващото ни пристанище. Ако отиде човек сега, ще завари само пусто огнено море от пясък, купчина руини в огромен амфитеатър, заобиколен от високи варовикови скали. При нашето завръщане обаче градът блестеше ослепително на слънцето, плодородната ивица покрай Нил все още се обработваше, а пристанищата бяха оживени. Лозята и градините цъфтяха, а храмовете от розов и бял варовик спираха дъха с красотата си. Това бе град на храмове на слънцето и паркове на удоволствието, на добре разположени райски градини от плодни дръвчета, засадени в черната почва на Ханаан. Изкуствени езера, пълни със златни рибки, блещукаха на слънцето; белите и сините лотосови пъпки по повърхността излъчваха силен, омаломощаващ аромат. Голямата главна улица бе добре поддържана, с алеи, обградени от пъстри колонади от двете страни. Ахетатон все още блестеше като скъпоценен камък.

Царският дворец се извисяваше над всичко — елегантна сграда с тухли и гледжосан син фаянс, трегери, рамки и входове от ослепителен варовик, пред които стърчаха сребърни пилони с развети от вятъра червени, сини и зелени серпентини. В двореца се намираха великолепни зали с гледжосани плочки по подовете и стени, украсени с ярки, привличащи погледа картини. На пръв поглед той притежаваше същото величие и разкош като двореца Малгата, освен в едно отношение, което Джарка проницателно отбеляза, когато поехме от пристанището към огромния централен дворец на Атон. Градът бе тих, липсваха му трескавата врява и непрестанният шум на Мемфис или Тива. По пазарните площади също имаше сергии и навеси, но хората не се стичаха към тях; мястото бе по-скоро мавзолей, отколкото голям египетски град. Част от населението бе останало, предимно занаятчиите и търговците, тъй като градът на Атон бе разположен удобно на Нил, по средата между Тива и Мемфис, важен търговски пост за онези, които си изкарваха хляба с търговия по поречието. Разбира се, лорд Ай не бе губил нито миг и бе издал заповеди дворците, храмовете и други царски сгради да бъдат подготвени за завръщането ни. На практика обаче градът на Атон не бе нищо повече от лятна къща, място за усамотение и тишина. Срещу него нямаше издадени декрети, едикти или прокламации. Царският кръг не желаеше да умъртвява града или да разруши сградите му, а просто да го остави да се развива както намери за добре; а ако не издържи дълго и загине, щеше да бъде бързо и безшумно забравен.