Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Излязох от склада и потънал в собствените си мисли, се върнах в спалнята си, където се измих и преоблякох, като през цялото време преобръщах проблема в главата си като месо на шиш. Намазах и напарфюмирах лицето и ръцете си и отидох при принца. Беше пуснал малките костенурки по пода, смееше се на тромавата им походка и приканваше Джарка да се присъедини към играта му, само че неговият пазител седеше на един стол, унесен в мисли. Тутанкамон скочи на крака, хвърли се към мен и зарови лице в робата ми. Клекнах.

— Ваше височество, много добре изглеждаш.

— Спа до късно — обади се Джарка. — Събуди се, когато тръгвахте на лов, а после заспа отново.

Държах лицето на принца в шепи — красиво, овално лице с огромни блестящи тъмни очи, които ме гледаха напрегнато и се опитваха да отгатнат настроението ми. Понякога ми напомняше за Ехнатон, поглед, който бе съвсем невинен и в същото време — подобно на баща си — вероятно преструвка, маска, която скриваше истинските бушуващи вътре емоции. Хийа, разбира се, бе същата. В началото, когато дойде в двора на Ехнатон, седеше в краката ми и ме гледаше с обожание, както ученик гледа учителя си.

— Чичо Маху, какво се е случило?

— Добре ли се чувстваш, Ваше височество?

— Винаги съм добре, чичо Маху. Вярно ли е онова, което каза полковник Небамум? Наистина ли си убил бивол днес?

— С голи ръце, Ваше височество — станах и разперих ръце. — Преследвах го с колесницата, лорд Пентжу караше като буреносен облак. Изравнихме се с него. Скочих от колесницата направо върху гърба му, хванах го за рогата и му извих врата.

Тутанкамон ме гледаше с увиснало чене.

— Преборих го на земята — продължих, без да откъсвам поглед от него, и усетих как страхът полазва по гърба ми. Дали принцът бе недоразвит? Или беше толкова погълнат от историите за велики геройства, че наистина вярваше на измислиците ми? — Бикът се свлече под краката ми. Извадих камата си и прерязах гърлото му. После ме нападна друг.

Тутанкамон се сепна, отхвърли глава назад и се засмя — красив звук, който бе като балсам за душата.

— Лъжеш, чичо Маху. Говориш врели-некипели.

— Как разбра? — вдигнах го и го прегърнах силно. — Как разбра, че лъжа? Да не искаш да кажеш — погледнах го строго аз, — че не съм достатъчно силен да преборя един бивол? Че не съм с бързи крака, силни мишци и остър ум? — притиснах лице във врата му. — Ти си мой пленник — стиснах го аз. — Ще те държа здраво, докато не отговориш на въпроса ми.

Играта му хареса и той започна да се кикоти от удоволствие.

— Ще си призная. Ще си призная.

Пуснах го на пода.

— Не е възможно да си го направил — обясни той. — Не защото не си достатъчно силен, а защото лорд Пентжу не може да управлява коне. Знам от Джарка. Дори един вол ще тегли кола по-бързо от него.

Усмихнах се на малчугана.

— Как върви учението?

Джарка посочи таблата за писане и купчините папируси и глинени плочки, разхвърляни по близката маса.

— Може да пише и брои.

— Може да пише и брои — внезапно го имитира Тутанкамон. Улових погледа му — виждах го за първи път; набързо хвърленият поглед бе изпълнен с високомерие или може би негодувание? Когато се обърна към мен, ослепителната усмивка се бе върнала. — Чичо Маху, мога ли да дойда с теб при следващия лов?

Обещах да го взема, целунах го по челото разсеяно и излязох. Качих се на покрива, за да се порадвам на хладния вечерен ветрец. Икономът на Небамум донесе малко плодове и кана ледена бира. Все още жалеше за смъртта на Куфу. Попитах го дали е забелязал нещо необичайно.

— Господарю, ако бях видял, щях да ти кажа.

После се отдалечи, като мърмореше под носа си и ме остави сам с мислите ми.

Анхсенамон, придружена от Амедета и останалите от свитата, пристигна малко след като се стъмни. Анхсенамон бе обгърната от облаци парфюм, очите й бяха изписани с въглен, флиртуваше, хвана двете ми ръце, целуна ме по бузите, като ми даде време да вдъхна сладкия й аромат.

— Великият герой — подразни ме тя. — Чичо Маху — имитира любимото обръщение към мен на Тутанкамон, — нали ще ми разкажеш за подвизите си. След битката сигурно си заловил жените на врага и си ги насилил грубо — потрепна с клепачи тя, — сред труповете на убитите им съпрузи, а?

— Господарке, трябвало е да станеш разказвач на приказки.

Без да пускам ръката й, я въведох навътре в къщата.

— Разказвачка, чичо Маху?

Погледнах през рамо. Амедета и останалите прислужници приемаха поздравленията на полковник Небамум, Пентжу и другите в дома. Дръпнах я в сенките.