Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Пентжу коленичи до трупа, разхлаби въжето около врата, за да може въздухът от стомаха да излезе. Краката на мъртвеца подскочиха, зловеща гледка, сякаш неговата ка се опитваше да съживи сърцето. Небамум измърмори някакво проклятие под носа си. Помолих Пентжу внимателно да огледа трупа. Той също търсеше наранявания, опипа зад врата и главата, преобърна тялото, вдигна робата, за да огледа ръцете и китките, после погледна внимателно ноктите за влакна от въжето.

— Упоен ли е бил? — попитах аз.

Пентжу подуши устата и поклати глава:

— Пил е малко вино, но само колкото да се почувства добре, ето защо пикочният мехур се е освободил от предсмъртните гърчове.

— За колко време е настъпила смъртта?

Пентжу опипа тила и шията.

— Не много. Не се е опитвал да се освободи от въжето, може би съвсем малко в последния момент. Изпаднал е в несвяст, а смъртта е последвала почти веднага.

— А откога е мъртъв?

— Три или четири часа. Плътта му вече започва да лепне и изстива, а мускулите се втвърдяват.

На вратата се почука. Влезе жрецът от параклиса на Небамум — дребен, съсухрен човечец. Клекна до трупа и започна да нарежда свещения текст за човек, отнел собствения си живот:

— Вървете си, огнени демони от пъкъла. Вървете си, сенки, по-тъмни отвсякога. Върнете се при Поглъщача, Ядящия огън, Чистача на души…

Изчаках жрецът да приключи с дърдоренето и веднага щом си тръгна, помолих Небамум да поръча каруца.

— Закарайте тялото в Дома на балсаматорите в храма на Птах — наредих аз. — Кажете на жреца да изпрати всички сметки на лорд Майа, няма значение колко ще струва.

— Защо просто не го хвърлим в някоя яма с крокодили? — излая старият полковник. — Или още по-добре, ще накарам хората си да го изхвърлят на лешоядите в Червените земи.

— Обещах му да живее и да остане цял. Като самоубиец той ще бъде във властта на Бога на огнените ръце. Така че нека тялото му бъде балсамирано, жрецът да каже молитва, да изпее химн и кади тамян. Намерете му гробница в Некропола. Ако направиш това, полковник Небамум, дългът ми ще бъде изплатен.

— Той беше предател — използва старата египетска дума, ут-ен , за насилник Джарка.

— И се е самоубил — добави икономът. — Може би сърцето му трябва да бъде извадено и изгорено.

Огледах лицата им и осъзнах грешката си. Бях забравил, че в този дом Куфу бе заобиколен от врагове. Добри мъже бяха намерили смъртта си в Делтата, членове на ескадрона на Небамум, да не говорим за останалите.

— Какво има, господарю? — попита Джарка.

Сдържах отговора си. Щеше да се наложи да почакам. Въпреки това, застанал насред онази стая с проснатия на пода зловещ труп, бях сигурен, че Куфу е бил убит, колкото бях сигурен, че имам две ръце, макар и да не знаех кой и как го е извършил.

Помолих Джарка да се върне при принца. Небамум и хората му излязоха. Дойдоха слуги с ленени чаршафи, за да увият тялото на Куфу и да го отнесат. Веднага щом тръгнаха, направих цялостно претърсване. Сандъците и раклите бяха празни; Куфу зависеше изцяло от дрехите и сандалите, които аз му давах; всичките му останали вещи бяха иззети като военна плячка. Застанах до прозореца и погледнах през малките дупки. Единственият начин да се влезе в стаята беше да се махне решетката, но това можеше да стане само отвътре. Куфу се страхуваше и бе много подозрителен, не би допуснал никого в стаята си. Слязох долу и огледах земята под прозореца. Беше влажна. Погледнах нагоре и осъзнах, че някой бе изсипал леген мръсна вода от стаята. Нямаше човешки следи в тревата, която бе леко разместена, но можеше да е всичко.

Върнах се в стаята, издърпах леглото и махнах чаршафите. И тогава го намерих — парче груб папирус, смачкано и захвърлено. Пригладих го; беше изписано с почерка на Куфу. По средата бе написал името на принца, версията според Атон: „Тутанкатон“. Над него: „Ехнатон, Нефертити, Пентжу“, а отдолу: „Будж нет ут — Нет ер ай — ен — Хотеп.“

— Какво си искал да кажеш? — промърморих. Напрегнах паметта си: Хотеп е син на бог Птах, третия от мемфиската триада.

Сгънах папируса, прибрах го в кесията си и излязох от стаята. Обиколих къщата, минах през двора и отидох в склада. Зърнах намотаните въжета и се спрях. Без съмнение, ако Куфу бе извадил въжето и го бе занесъл в стаята си, някой щеше да го види. Или пък бе взел чаршаф от леглото и го бе увил вътре, сякаш е вързоп за пране? Взех едно въже. Беше дебело и грубо, но лесно за носене. Седнах на един стар сандък и унило си признах, че съм допуснал грешка. Всичко сочеше, че Куфу се е самоубил. Беше разбираемо. Може да не е повярвал на обещанията и гаранциите ми за бъдещето си. Същевременно знаех със сигурност, че е бил убит и това ме принуждаваше да си призная още една грешка. Куфу е знаел повече, отколкото ми бе казал. Може би е изчаквал подходящия момент, за да направи пълно самопризнание за някои други мистерии, като например защо Мерире и съконспираторите му смятаха Пентжу за толкова важен. Нима и този лекар знаеше повече, отколкото някога ни бе казвал? Какво? Нещо за здравето на принца? Станах. Какво знаеше той? Нима знаеше нещо в качеството си на лекар? В крайна сметка самият аз бях видял Тутанкамон да изпада в онзи зловещ транс, когато сякаш не чува, не вижда и не разпознава никого около себе си. На колко години е принцът сега? На седем и половина? Ехнатон бе неуравновесен както физически, така и психически и макар принцеса Хийа, майката на Тутанкамон, да ми бе приятелка, нямах никаква представа дали е страдала от нещо.