Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Отдалечи се бързо като маймуна. Извиках след него, но той се сля с тълпата. Изправих се и вдигнах поглед към небето. Само за няколко мига сякаш цялото ми минало се завърна с грохот по онази оживена улица: духовете и спомените никога не са били чужди на дълбините на душата ми, вечно готови да измъчват сърцето ми. Забуления! Така бях нарекъл Ехнатон при първата ни среща, когато беше още принц, държан далеч от хорските очи от баща му, който го смяташе за безформен урод, чудовище в очите на останалите. Срещнах го в гората покрай двореца Малгата, където почиташе изгряващото слънце…

Държах се толкова странно, че една добра селянка ме хвана за ръка и ме погледна с почервенели от прахоляка очи.

— Добре ли сте, господине?

Прерових трескаво кесията си и й подадох последното сребро, което носех, като обясних, че всичко е наред. Пресякох и се насочих към малка пивница, построена в сянката на огромна фурмова палма. Изревах на собственика, че съм лорд Маху и дворецът ще плати. Бедният човек, изплашен до смърт, ми донесе напукана глинена кана и извади разклатен стол да седна. Клекнах и изчаках първоначалният шок да премине. Беше като писъка на битката, стрели изсвистяваха от кълбата прах. Ехнатон! Преди години, когато се запознахме, той ми бе подарил подобен амулет в знак на благоразположението си, жест, който често бе повтарял в ранните дни на приятелството ни. Сърцето ми се успокои. Преобръщах амулета в ръка отново и отново и всички възможности ме връхлетяха. Дали е бил изпратен от Ехнатон? Наистина ли беше жив? Дали се бе промъкнал в града, за да стане свидетел на въздаването на справедливост срещу узурпатора? Какво имаше предвид магьосникът под пречистване на душата? Толкова възможни обяснения имаше. Беше ли Ехнатон отровен от съпругата си и семейството й? Или от Мерире? Наистина ли беше полудял и отишъл в Червените земи да умре? Дали бяха го убили там? Или пък беше открил някакъв душевен мир и избягал в мрака да доживее дните си? Беше едва на трийсет и няколко, когато седемнайсетгодишното му управление беше внезапно прекъснато. Нима Ехнатон бе пил прекалено много от чашата и се бе отвратил прекалено от видяното? Но как можеше да изостави трона си? Да се откаже от двете корони? Да забрави идеята? Да пренебрегне сина си? И защо ми бе изпратил амулета си? А магьосникът?

Оставих каната с бира и разтърках амулета в дланта си. Може би не ставаше дума за власт. Може би Ехнатон си бе спомнил близостта ни от младежките години, когато бяхме първи приятели, две самотни момчета, лишени от родители. Той — отхвърлен от баща си, аз — щастлив, че се бях отървал от зловредното влияние на онази вещица, леля ми Изития. В такъв случай може би се е върнал за един последен поглед и ме е видял в колесницата? Вдигнах каната. В нея имаше много сладко вино от фурми. Отпих внимателно. Или пък всичко е част от много изкусен план? Непочтена игра от страна на Ай, Мерире и някои други хиени от глутницата?

— Лорд Маху?

Вдигнах поглед. Три черни фигури на фона на небето. Улових блясък на злато, отблясъци от пръстените.

— Лорд Маху — Нахтмин вдигна ръка и щракна с пръсти на собственика да донесе стол. Седна, а двамата полковници от полка му се отдръпнаха леко. Виждах ги за първи път, но улових заплахата в стойката им — достатъчно далеч, че да не чуват, но да могат да се намесят.

— Лорд Маху?

— Вече трети път го казваш, генерал Нахтмин — вдигнах каната за наздравица аз.

— Какво правиш тук?

— Мислех си, генерал Нахтмин, мислех си за хиените. Колко странни и коварни могат да бъдат.

Нахтмин сбърчи горна устна като бясно куче. Не беше красив колкото брат си Ай, нито пък толкова коварен, но винаги съм знаел, че е човек на кръвта. Мъж с безизразно лице, като се изключат вечно променящите се очи и езикът, който периодично облизваше устните. Напомняше ми на гущер, който се напича на слънце. Мъж, когото бих наел за шпионин, без характер и с лесно забравящо се лице. Въпреки външния си вид обаче той беше опасен член на глутницата. Напомняше ми за генерал Рамзес, без непочтеността и арогантния чар на същия. Мъж, готов да убива отново и отново за славата на групата от Ахмин и успеха на любимия си брат. Обличаше се елегантно, в много отношения бе истинско дворцово конте с избродирани ленени роби и ослепителни пръстени на всеки пръст. Гривната от ясписи на лявата му китка придаваше на ръцете му червен оттенък, сякаш бяха вечно оцапани с кръв.

— Хиени ли, лорд Маху? Какво, за бога, правиш сам в тази пивница? Мислиш ли, че си в безопасност?