Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Зает съм — изръмжах аз. Понечих да продължа пътя си, но то заподскача след мен. Вдигнах тояга. — Какво искаш, дете?

— Той каза да ти дам това.

— Кой?

— Мъжът каза да ти дам това. Каза, че ще си спомниш — момчето завъртя очи. — Да, каза, че ще си спомниш — погледна ме право в очите. — Каза, че ще ми дадеш нещо, че винаги си бил добър. Знаеш какво е да си момче като мен.

Отворих кесията и му дадох малък яспис, грейнал като огън. Възнамерявах да го дам на принца. Протегнах ръка, момчето грабна ясписа и ми даде медния къс. Отначало не повярвах на очите си. Взирах се изумено и усетих смразяваща тръпка по тялото си, сякаш вечерта внезапно бе застудяла. Медният къс представляваше амулет, излъскан до блясък. Изразяваше знака на Атон, Слънчевия диск, който се издигаше в цялата си слава иззад двата вечни върха. Символът на бога, когото Ехнатон бе почитал, причината да избере Ахетатон, където слънцето се издигаше над варовиковите скали и къпеше това ново място в несравнима светлина. Символът, който бе променил цял Египет и бе подпалил огъня на революцията.

Залитнах, пристъпих, олюлявайки се, и вдигнах тояга, сякаш очаквах нападение. Макар амулетът да бе излъскан, от пръв поглед си личеше, че е много стар, вече започнал да се заличава от годините търкане. Усетих бучене в ушите си, сякаш съм заобиколен от невидима тълпа. Затворих очи и се опитах да се съвзема. Пред мен стоеше Ехнатон с дългото си, сериозно лице, бадемови очи, заострени уши и усмихнати, леко изпъкнали устни. Зад него, като видение в нощта, стоеше Нефертити, царицата, господарка на сърцето ми; невероятната й коса изригваше като вулкан, а сините й очи блестяха пакостливо. Отворих очи. Момчето беше изчезнало.

— Добре ли сте? Добре ли сте?

Завъртях се с лице към гласа. Беше един от онези пътуващи фокусници, магьосник, заклинател; сивата му коса бе разделена по средата и обрамчваше загоряло лице, светещи очи и открехнати устни, зад които се подаваха пожълтели зъби. На врата му висеше огърлица от кости, около раменете му — почерняла жирафска кожа, имаше и кожена пола чак до коленете. Около подутия му корем бе закопчан кожен колан с торбички с работните му пособия. Дребен, съсухрен мъж с младеещо лице. Понечих да го хвана за рамото, но той отстъпи и се засмя под мустак.

— Загрижен ли си, лорд Маху? Питаш ли се? Кого търсиш всъщност?

Вдигнах тоягата, но той замахна с ръка със свити пръсти и зареди проклятие на непознат за мен език.

— Не използвай тоягата си, лорд Маху. На хората няма да им хареса.

Някои вече се спираха и ни гледаха с любопитство.

— Аз съм просто един беден просяк — заскимтя той.

Усетих, че ми се повдига.

— Какво искаш?

— Момчето има парче яспис — отвърна магьосникът, — така че ни заплати достатъчно. Посланието ни е много ясно.

— Какво послание? — натъртих аз. Исках да седна. Исках да разбера какво става. — Кой ви изпраща?

— Забуления — прошепна той.

Наложи се да клекна; сърцето ми щеше да се пръсне.

— Забуления?

Магьосникът затвори очи.

— Много добре, много добре — измънках. — Значи знаеш химна на Атон. На твое място обаче не бих го пял прекалено силно тук. Казваш, че те изпраща Забуления, но аз ти казвам, че Забуления е мъртъв. Ехнатон вече не съществува.

— Слънцето изгря ли тази сутрин? — отвърна магьосникът. — Няма ли да залезе довечера? Няма ли да поддържа светлината в мрака? Не показва ли великолепието си на всички? Тогава как можеш да кажеш, че умира? Никой човек не умира, Маху. Атон е богът на живите, не на мъртвите. В очите на Атон никой не умира.

— А Ехнатон мъртъв ли е? — приближих се до него аз. — Наистина ли те изпраща той?

— Дали Ехнатон е мъртъв? — прошепна в отговор магьосникът. Протегна бързо ръка и докосна гърдите ми, преди да успея да отскоча. — Умрял ли е тук, Маху? Тук, в сърцето ти?

— Който и да те изпраща — отвърнах, докато той се отдалечаваше, — кажи му, че в моето сърце никой не умира. Но защо да се връща сега? Защо изобщо ни изостави?

— Душата има нужда да бъде пречистена. Огледай се, виж славата на Мемфис, Маху, и поплачи, защото един ден от това няма да е останало нищо. Изпълни обещанието си. Изпълни обещанието към господаря си.

— За принца ли? — изрекох вече умолително аз.

— Изпълни обещанието си — повтори заклинателят и кимна.