Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Не, нищо — преместих се по-близо аз. — Но открих нещо по-интересно. Архивите на самозванеца фараон. Много са интересни, Пентжу. В предсмъртните си болки Джосер изпелтечи, че ти знаеш нещо.

— Глупостите на един предател — развълнува се Пентжу. — Нищо лошо не съм направил. Държах се на безопасно разстояние от кроежите на Мерире.

— Знам това — успокоих го аз.

— Е, вече всички са мъртви.

— С изключение на Куфу — измърморих аз.

Пентжу ме погледна, лицето му бе ужасено, устата — разкривена.

— Куфу! — прошепна той, после хвана глава и зарида.

Известно време Пентжу не успяваше да контролира вълнението си.

— Какво има? — попитах. — Защо си толкова разтревожен от това, че Куфу е оцелял?

— Не ми пука, дори да гори в Подземния свят, в Ямата на вечния огън — Пентжу вдигна глава. — Искам всичко това да приключи, Маху. Египет има свой принц.

— Защо дойде в храма на Птах?

Пентжу избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Арестуван ли съм, Маху? Ще бъда изправен пред Съда на Амон или ще бъда разпитан от Царския кръг? Или лорд Ай вече е събрал полицаите си?

— Не — протегнах крака аз и се насилих да се отпусна. — Аз съм тук, защото съм Маху, Чедо на Кап, също като теб.

— Откога ти пука за нещо, Маху, освен за твоя лов, твоята поезия и онзи слуга, Джарка? — Пентжу се пресегна, откъсна един цвят, помириса го и го хвърли в щерната. — Но, не, това не е вярно — извини се той. — Пука ти и за принца, ето защо ще отговоря на въпросите ти, или поне ще се опитам.

— Нека ти помогна, Пентжу. Дошъл си в храма на Птах, за да направиш дарение и да платиш на един жрец на мъртъвците, защото е далеч от Тива и любопитните очи на лорд Ай и хората му.

Пентжу не отрече.

— Онова, което ме интересува, е защо си казал, че семейството ти е било убито. Защо си платил за проклятие срещу Детето на злото?

— Маху, аз гледам на семейството си като на убито. Трябваше да се грижа за тях. Аз бях лекарят в семейството. Трябваше да направя нещо, но вместо това пазех принца. Доведох ги в Ахетатон: това е Детето на злото и това наричам чумата.

Отговорите му бяха прекалено лесни, прями, думите се лееха от устата му и разбрах, че би било безполезно да настоявам повече. Той се изправи.

— Значи си хванал Куфу? — протегна ръка и стисна моята. — Може да се окаже интересен. Пази го.

Пентжу си тръгна. Аз се върнах на пустите улици. Празненствата бяха приключили. Тук-там по площадите бяха останали танцьорки от храма, които гледаха как фокусник гълта огън, докато джуджетата му правеха вяли салта. Просяците се трупаха като скакалци, нетърпеливи да изпитат щедростта на онези, които влизаха и излизаха от кръчмите и павилионите пред храма. С тояги в ръце полицаите из пазара следяха зорко прииждащите орди войници и наемници в резултат на разхлабената в казармите дисциплина. Вечерта бе истински балсам за душата; вечер, която винаги ще си спомням след смрадта на Делтата; уютните аромати от гостилниците, евтините парфюми и пушекът от запалени тамариндови семена и тамян бяха истинско облекчение. Минах покрай кланицата близо до Стената на мъртвите и зърнах труповете на червенокосата жена и наемниците, които я бяха подкрепяли, увити в овчи кожи и увесени за краката.

Стоях на разстояние от бедните квартали. Беше прекалено късно и дори тоягата и камата ми едва ли щяха да ме защитят. Тръгнах по главната улица с редици бикове с медни глави от двете страни. Хора от близо и далече вървяха около мен, говореха на различните си езици: обитатели на пустинята в раирани роби, либийски овчари, наемници от Понт и Куш. Винаги когато се събере армия, търговците я следват. Глашатаи с рогове продължаваха да разгласяват великата победа на Хоремхеб в Делтата. Разказвачите вече бяха заобиколени от клиенти, дошли да видят нагледни и истинни разкази за „ужасяващата борба срещу узурпатора“. Друг находчив търговец твърдеше, че има кичур червена коса, отскубната от главата на съпругата на лъжефараона, и го предлагаше като сувенир на всеки минувач. Проправях си път с тоягата, унесен в собствените си мисли. Някакво момченце се залепи за мен. Подскачаше като жаба и държеше нещо лъскаво в ръка. Усмихнах се и ускорих ход, но то ме последва, без да престава да се усмихва.

— Какво искаш, момче?

Лицето му беше мръсно, а черната му коса — толкова мазна, че бе станала на масури. От движението на мръсната му туника се излъчваше смрадта на малките улички. Танцуваше пред мен, сякаш чакаше някой да се махне, без да откъсва поглед от улицата зад мен. Забелязах парчето мед в едната му ръка и сребро в другата.