Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Срещнах погледа на Собек и се ухилих. Хоремхеб следваше протокола. Дните на Атон, на Единствения, приключиха. Това бе победа за старите богове на Египет, най-вече на Амон Ра от Тива.

— Пред този олтар ще принеса в жертва пленниците или поне водачите и принцовете им. Ще преброя ръцете, истинската равносметка на онова, което Хор е принесъл в наша власт. Благодаря на Хор от Хенес — това се отнасяше за родното му място, недалеч от мястото на днешната битка.

Хоремхеб не спираше, посланието бе все същото. Как Амон Ра и Хор са избрали него, техния божествен син, да разбие враговете на Египет. Както Собек отбеляза сухо по-късно, ако лорд Ай искаше доказателство за тайните копнежи на Хоремхеб, трябваше да чуе тази реч. Хоремхеб смяташе себе си за избран от боговете, за богопомазан. Разбира се, той беше във възторг и в приповдигнат дух от победата; едва когато срещна изумения ми поглед, започна да заеква и прекрати бомбастичната си реч.

Слезе от колесницата.

— Сега, лорд Маху, ще приема виното.

Загрубялото му лице се разтегли в усмивка, осъзнавайки, че може би е казал прекалено много и вероятно е пропуснал да отбележи приноса на другите.

— Знаеш как е — обясни той и обърса прахта от устните си. — Когато кръвта кипи, езикът бръщолеви.

Млъкна. Един щабен офицер си проправи път през тълпата и прошепна нещо в ухото ми. Усмивката на Хоремхеб замръзна.

— Генерале — пристъпих към него, — аз също съм член на Царския кръг. Какво се е случило?

Хоремхеб ме погледна яростно.

— Знам кой си, Маху — прошепна той. — Оценявам направеното от теб, но узурпаторът и антуражът му са избягали!

Хоремхеб изслуша докладите на офицерите си.

— Най-малко двайсет — обяви знаменосецът. — Узурпаторът, жена му, двамата жреци, Джосер и Куфу, и принц Азиру, ескортирани от хетски офицери, са напуснали укреплението рано. Съгледвачи са ги видели да се насочват на изток.

— Пътят на Хор — намесих се аз. — Ще тръгнат по пътя на Хор през Синай. Надяват се да стигнат до Ханаан, за да продължат да съзаклятничат.

— И какво предлагаш? — попита Хоремхеб.

— Да ги преследваме и убием — посочих колона коне, които войниците отвеждаха. — Конете ти са изтощени, имат нужда от храна, вода и почивка. Ние — също.

Хоремхеб избърса потта от челото си.

— Казваш, че са напуснали битката рано?

— Не са нанесли и един удар — потвърди знаменосецът. — Един от хетските капитани е много озлобен; смята, че са били изоставени.

— Мога да го разбера — отвърна Хоремхеб.

Отиде напред и се вгледа в полето, глух за стоновете на пленниците и радостните викове на нашите хора.

— Обградихме ги до реката, лорд Маху — извика през рамо той. — Телата са натрупани по пет-шест, водата е оцветена от кръвта. А! Да не забравя — извика един глашатай. — Кажи на хората да внимават: крокодилите и другите нощни зверове ще пируват тази нощ. Така — посочи портата на Огненото поле той, — покажете ми това.

Заведохме го. По-късно Хоремхеб ми призна, че независимо от смразяващия кръвта лют сблъсък, който току-що бе спечелил, никога преди място не е предизвиквало у него такъв ужас. Тръгна към мастабата, качи се на площадката и се заслуша в рева на лъвовете вътре.

— Изкушавам се — заяви той, като се върна при мен и офицерите, изплашени от ужасяващия рев — да взема хетските командири и да ги хвърля през онзи капак — лицето му се разля в усмивка. — Но не знаем какво ни готви съдбата. Един ден може египтяни да попаднат в плен.

Веднага след това нареди на стрелците да донесат стълби, да отворят капака и да започнат стрелба в тъмното. Ревът и ръмженето бяха страховити; когато един стрелец се измореше, друг заемаше мястото му. Зверовете, подлудени и гладни, се хвърляха към отвора и се превръщаха в лесни мишени. Вече се стъмваше, когато капитанът на стрелците обяви, че и двата звяра са мъртви. Хоремхеб нареди вратата да бъде разбита. Донесоха факли и онези, които посмяха, последваха генерала си в смрадливата вътрешност.

Макар мастабата отвън да изглеждаше голяма, вътре имаше само една пътека, която водеше към зловеща квадратна стая. Кости и човешки останки, парчета мазнина и плът, твърд под и стени. Вонеше като от костница. Двама от офицерите на Небамум изтичаха навън да повърнат. Хоремхеб огледа стаята и лъвовете; бяха от африканската порода, огромни здрави животни с черна грива. От раните по страните им си личеше, че са били превърнати в човекоядци вероятно защото са били ранени от ловци или просто са преценили, че хората са по-лесна плячка от бързите газели. Ако някой някога ме попита дали съм бил в Подземния свят, в Мястото на онези, които се хранят с мърша, винаги отговарям утвърдително. Сега, години по-късно, в кошмарите ми стаята на мастабата се връща и ме измъчва със своята надвиснала аура на неизречен ужас, жестока смърт и мъчение.