Пол Дохърти: Възмездието на Изида

Зората ги завари все още вглъбени в работа. Съдията се качи на терасата, за да посрещне сутрешния ветрец, хладния дъх на Амон и да отправи молитва към слънцето, което изплуваше сред златисти отблясъци. Стражите продължиха с претърсването, пристигнаха пратеници от двореца, но Амеротке ги отпрати с празни ръце.

— Нищо! — възкликна съдията, когато с Шуфой седнаха да починат под сянката на палмите. — Никакво грънчарско колело не открихме в къщата!

— Но има жаби! — възкликна Шуфой. — Пълно е с кресливите гадини. Цяла нощ не млъкнаха — джуджето разсеяно прехвърляше разпилените на тревата ръкописи. След малко замислено вдигна поглед към горичката. — Жаби и грънчарско колело... Знаете ли, господарю, понякога е полезно да си ловец на скорпиони — скочи на крака и извика, че трябва да провери нещо в Дома на книгите.

Амеротке бе задрямал, когато Шуфой се върна и нежно го разтърси.

— Знаете ли къде са жабите, господарю?

— Жабите ли?

— И грънчарското колело? — очите на джуджето блестяха от вълнение. — В храма на Кхнум!

— Но там няма грънчарско колело, а и жабите не смеят да припарят заради крокодилите.

— Не се ли сещате за легендата за Кхнум? Той е от най-старите богове на Египет. Според легендата той направил първите хора на грънчарско колело, но бързо му омръзнало и оттогава те се раждат от утробата на жената. А съпругата на Кхнум — Нейт.

— ... е изобразявана като жаба! — възкликна Амеротке. Спомни си полуразрушения храм, кръглото светилище със сивкавия камък. — Естествено — прошепна той, — светилището е във формата на грънчарско колело, това е имал предвид Мена, а споменаването на жабите е било шега.

Вечерният ветрец носеше прохлада, когато царският боен кораб «Възмездието на Изида» напусна паянтовия пристан на острова, руините на храма на Кхнум блестяха на лъчите на залязващото слънце.

Корабът не бе останал дълго, синьо-златистите платна бяха свалени, царската каюта, обзаведена с червено — сребристо легло, бе празна и задната врата — отворена, за да влиза свеж въздух. Войниците и моряците се бяха скупчили около Амеротке и Шуфой, засланяха очи и се взираха към самотния остров, обграден от гъсти тръстики. Дори и сега, въпреки появата на толкова много хора, той си оставаше самотно място, обитавано от хипопотами, крокодили и пъстро перести блатни птици, които бяха разтревожени от неочакваната поява на натрапниците. Покрай бреговете обикаляха лодки с моряци, въоръжени със запалени факли, и прогонваха речните чудовища от зловещото кътче, което царицата бе решила да почете с присъствието си.

Амеротке лично бе отишъл в двореца да съобщи за догадката си. Хатусу и Сененмут не губиха време, а се натовариха заедно с въоръжен ескорт на бойния кораб и поеха по реката. Глашатаи с рогове и раковини предупреждаваха всички останали плавателни съдове да се отдръпнат от пътя на голямата галера. Само Хатусу, Сененмут и личната им свита с маски на ястреби слязоха на брега. На Амеротке не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява. Вече бяха минали повече от два часа. От време на време зърваше движение, блясъка от оръжията на слънцето, над водата отекваше глухият тътен на кирките и на лопатите. Лоцман със зорък поглед посочи издигащия се над дърветата дим. След няколко минути съдията зърна да се задава царската носилка, в която Хатусу се бе скрила от слънцето. От острова прокънтя рог и корабът изведнъж оживя, разнесе се тропот на боси крака, капитанът и кормчията крещяха заповеди. Греблата се вдигаха и спускаха като едно, галерата се приближи до брега, спуснаха мостчето, Хатусу се качи на борда и веднага се скри във великолепната каюта, облицована с кипарисово дърво. Амеротке бе поканен да се присъедини към височайшата двойка. Хатусу, усмихната като девойка, потупа възглавничките до себе си и пъхна чаша с изстуден плодов сок в ръката му. Надвеси се над него. Намазаното с благовонни масла лице блестеше от пот, очите й искряха:

— Намерихме я, Амеротке! Намерихме Книгата на тайните! Беше закопана в средата на старото светилище. Намерихме я и я изгорихме — усмивката й помръкна. — А сега се върни вкъщи. Утре лично ще въздам правосъдие.

Бойните колесници бяха строени в редица. Украсените с шарени пискюли коне пристъпваха назад-напред нетърпеливо, кочияшите цъкаха с език, напразно опитвайки се да успокоят породистите животни. Бяха излезли още преди зазоряване, тихо се бяха измъкнали от града и се бяха насочили към каменистата пустош на Червените земи, където вятърът все още разнасяше пясък в сумрака. В средата бе колесницата на Хатусу, облечена в пълни бойни доспехи. До нея стоеше Сененмут. Амеротке и Шуфой бяха в почетната колесница вдясно. Съдията се бе подпрял на перилата и се взираше в потискащата равнина. Беше уморен, уморен до смърт. Искаше да отведе Норфрет и децата обратно вкъщи, да поседне в овощната градина, да слуша песента на щурците и птиците, а не да бъде тук, в дивата пустош, пред кладата.