Пол Дохърти: Възмездието на Изида

— Разбрахме къде се намира гробницата, едва след като я бяха ограбили — продължи Сененмут. — Стражите в долината намериха входа разбит и саркофагът — отворен. До него е била захвърлена кожена кутия, в каквито се държат ръкописите. Донесоха я в двореца. Можеш да си представиш безпокойството ни. След като скъпоценностите от другите гробници се продаваха в чужбина...

— Какво би попречило на престъпниците да предложат на пазара и Книгата на тайните — Хатусу жадно отпи от водата. — Помисли само какво щеше да стане, ако книгата бе попаднала в ръцете на враговете ми. Щях да бъда представена като развратна кучка, убила съпруга си — протегна ръка и помилва Амеротке по лицето. — Слушах те внимателно, атаката ти беше брилянтна. Личеше си, че Мена се надява на преговори, но борбата бе на живот и смърт. През цялото време се чудех какво точно е знаел генерал Сутан. Дали Мена му е предложил да се включи в бандата? Ах — въздъхна тя, — никога няма да разберем със сигурност. Трябва да намериш книгата, Амеротке, ти си единствената ми надежда. А Мена и Луперна ще бъдат изгорени на кладата. Не се доближавай до него — усмивката й изчезна. — Не искам да се омърсиш с лъжите от Книгата на тайните. Предложи на жената милостива смърт, тя може и да знае нещо. Милост сега и почтено отношение към трупа й.

— А за Мена?

— Прати го право на кладата! — отсече Хатусу. — И името му ще бъде прокълнато завинаги!

Царицата задържа погледа си върху Амеротке, който се питаше какво ли толкова има в Книгата на

тайните и дали някои от нещата в нея не са истина.

След малко той слезе в Дома на оковите. Пазачите от храма обикаляха тесните сумрачни коридори на подземието като вълци, бяха облечени с кожени туники, поясите и кърпите на главите им бяха в цветовете на двореца. Те дори претърсиха съдията. Амеротке обясни, че иска да разпита затворниците, командирът им се усмихна злобно и позволи единствено да види главния писар. Амеротке дръпна дъската, която закриваше процепа на килията, и надзърна. Главният писар Мена бе само по набедрена препаска, главата му бе закрита от качулка, ръцете и краката му бяха приковани към стената. От двете му страни стояха пазачи. Въпреки че лицето му бе скрито, на съдията му се струваше, че усещаше злобния поглед на този толкова умен, но подъл мъж. Приближи се до следващата килия, където се намираше Луперна. Робата й бе мръсна, боите по лицето й се бяха размацали. Амеротке даде знак да отворят вратата и този път веднага се подчиниха. Явно Мена бе чул тракането на ключалката и силният му глас отекна в коридора:

— Няма смисъл да ходите при нея. Глупавата кучка не знае нищо! Само ще ви загуби времето.

Върховният съдия ли е благоволил да дойде? Да, усещам парфюма му, макар че аз предпочитам жасмин.

Вонята в килията бе непоносима, кофата в ъгъла отдавна не бе сменяна. Щом го видя, Луперна се размърда. Сълзите й бяха пресъхнали, взираше се в него напрегнато, устните й се движеха, без да издадат нито звук. Амеротке коленичи до нея.

— Ще говоря с гласа на истината — обяви той. — Не бих могъл да те излъжа, присъдата е смърт — младата вдовица премига, навлажни с език напуканите си устни. — Трябва да решиш как искаш да умреш и да подготвиш душата си за пътуването към Далечния запад. Божествената е склонна да прояви милост.

— Какво предлагате? — прошепна Луперна, сякаш се страхуваше да не я чуе Мена.

— Чаша вино, примесено със сок от блатниче. Ще те отпусне, ще ти се доспи, нищо няма да усетиш. Тялото ти ще бъде откарано в уабета и после — в Дома на красотата. Жреците ще прочетат молитвите и сърцето ти ще бъде покрито със свещения скарабей. Ако желаеш, преди това ще дойде жрец да изслуша изповедта ти и ще ти даде опрощение.

Луперна се взираше в пода.

— Покварата е като цвете — рече тя бавно. — Първо се появява коренът, а след това, преди да се усетиш, избуяват стъблото и листата. Произхождам от добро семейство, бракът ми с генерала бе висока чест, но окото ми бе ненаситно и сърцето го последва. Поддадох се на Хеби и Мена разбра за нас. Имаше доказателства, можеше да ни унищожи, но вместо това той ни предложи друг живот. Станахме част от Кетра. Всичко е там — продължи тя, сякаш говореше на себе си, — в семейните архиви, цялата информация за Долината на царете и за гробниците. Генерал Сутан не знаеше нищо! Мена влизаше свободно в Дома на книгите, четеше каквото си поиска. Често излизаше да язди в долината и след това ни разказваше какво е открил. Постепенно си дадохме сметка, колко много работа върши. В дома ни постоянно идваха ветерани, молеха за ходатайство или услуги. Мена ги отпращаше, но тайно си записваше имената им. Прикриваше следите си майсторски, нищо не го свързваше с тези хора, дори и с убийците, които изпрати след вас.