Пол Дохърти: Принцът на мрака

От високия прозорец на двореца Уудсток сър Амори дьо Краон, шпионин, убиец и специален пратеник на своя скъп господар Филип IV, наблюдаваше как ловната дружинка на принца се връща по лъкатушещия чакълест път към палата. За миг той се сети за лейди Елинор, докато изучаваше фигурите на лорд Едуард и Гейвстън, които яздеха твърде близо един до друг и начело на всички, бъбрейки весело. Дьо Краон погледна надолу. Не че харесваше лейди Елинор, но Гейвстън би убил с радост.

Той си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее гнева си и вдигна поглед към небето. Денят клонеше към своя край. Появи се лек, пронизващ ветрец и разлюля знамената пред принца. Дьо Краон потръпна и се зави по-плътно с наметката си — с острите си, изсечени черти, червеникаво-кестенява коса и козя брада, французинът приличаше на любопитна лисица, дебнеща приближаването на плячката си. „Мили Боже“, беснееше той, „как ненавиждам Гейвстън!“ Син на издигнал се йомен (свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по време на война. — (Бел. ред.)) и вещица от английската провинция Гаскония; осъдена и изгорена жива, окована с вериги за бъчва насред пазарния площад на Бордо. Какво трябваше да направи с фаворита? Преди да тръгне от Париж, господарят му, Филип IV, го беше завел в тайния си кабинет в Лувъра, драпиран с пурпурно кадифе, и му беше обяснил задачата. Седяха на маса, на която имаше само свещник с една свещ.

— Не забравяй, дьо Краон, херцогство Гаскония е в ръцете на Едуард, а по право би трябвало да бъде мое! — И Филип яростно стисна свещника. — Почти бях успял да си го взема — продължи той, — но се намеси Негово светейшество папата. Сега Едуард има Гаскония, а аз имам мирен договор.

Дьо Краон го наблюдаваше внимателно.

— Но както и да е — беше изсъскал господарят му, — аз възнамерявам да притежавам Гаскония, мирния договор и много повече. Според нареждането на Светия отец, Едуард I Английски трябва да се ожени за сестра ми и това е добре дошло, а некадърният Уелски принц трябва да се венчае за любимата ми дъщеря, щом тя навърши необходимата възраст. Ако това се случи, някой ден един от внуците ми ще седи на английския трон, а друг ще стане херцог на Гаскония. Така че, след време тази провинция, а може би и самата Англия ще стане владение на френската корона.

Тук Филип беше замълчал и облизал безкръвните си устни.

— Както и да е — продължи той, — всичко това се отнася до бъдещето, а сега има по-неотложни неща, които трябва да свърша. Ти ще отидеш в Англия, за да потвърдиш годежа на дъщеря ми, но ще настояваш името на Уелския принц да не бъде замесено в никакви скандали. Ще трябва да отдалечи от себе си любимата си блудница, Елинор Белмонт. Иначе… — на лицето на Филип изгря една от редките му усмивки. — Ще бъда принуден да се обърна към Светия отец, договорът ще бъде анулиран като недействителен и войските ми след седмица ще завземат Гаскония. Принцът може и да се съгласи — чух, че се е уморил от онази жена — и тогава ми се отваря трета възможност.

И Филип беше прошепнал най-тайните си заповеди на ухото на дьо Краон.

Сега френският пратеник си ги спомни и се усмихна. Може би трябваше да използва тази възможност. Той възбудено стисна юмруци — ако успееше, можеше да си върне не само на Едуард Английски, на глупавия Уелски принц и любовника му, но и на мастър (средновековно обръщение към мъж от по-високо потекло, впоследствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“ — (Бел. ред.)) Хю Корбет, своя стар съперник и враг.

Хю Корбет, старши писар и главен шпионин на Едуард Английски, сънуваше кошмар. Стоеше под разлистените клони на един от брястовете край манастира Годстоу в Оксфордшър. Лятното слънце все още грееше, но цареше призрачна тишина, ненарушавана дори от птичите песни. От един клон на съседното дърво висеше тяло със счупен врат и клюмнала на една страна глава, напомнящо на древно жертвоприношение или на картата на Смъртта в таро. Корбет искаше да се извърне, но не можеше. Погледът му беше прикован в прозорците на манастира, които приличаха на слепи очи. Потръпна. Нито звук не нарушаваше ледената тишина, освен суетното кряскане на безразличните пауни с жестоки очи и далечното, едва доловимо пеене на монахините.

В кошмара си Корбет прекоси пищна зелена морава. Сенките зад него го тласкаха да върви напред. Не долови никакъв признак на живот, докато вървеше по чакълената пътека към голямата порта на манастира, която зееше полуотворена. Бутна я и влезе в студената, тъмна сграда. Двете редици свещи, които блещукаха в мрака и изпълваха тихата зала с танцуващи сенки, образуваха пътека, която водеше към началото на стръмно каменно стълбище. Там, сякаш заспала, лежеше млада жена с извърнато настрани лице. Бледата й като слонова кост буза се показваше изпод качулката. Корбет бавно се приближи, коленичи и обърна тялото — ръцете на жената изпляскаха като криле на паднала птица. Той повдигна качулката, очаквайки да види лицето на Елинор Белмонт, бившата любовница на принца, но изпадна в безмълвен ужас, когато видя, че това беше съпругата му Мейв. Някъде далеч над него в тъмната сграда тих подигравателен смях го възнагради за откритието. Корбет подскочи и се събуди, облян в пот, в собствената си спалня в имението Лейтън.