Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Мислиш ли, че има някаква истина в заплахите на асасините? — попита дьо Варен.

— Бяха намерени ножовете! — възкликна Корбет. — Преди тридесет години Негово величество беше нападнат от същата секта. Също така имаме предупрежденията, донесени от мосю дьо Краон. — Той сви рамене. — Но всичко е така мъгляво.

— С други думи — заяви Едуард, като стана от стола и се протегна така, че кокалите му изпукаха, — не е достатъчно сериозно, за да те задържам тук в Йорк, а, Хю? И ти можеш да офейкаш за имението си в Лейтън, при прекрасната лейди Мейв и малката Елинор.

— Станаха вече три месеца, Твое величество. Обеща ми, че ще ме освободиш още на Сретение Господне, преди около седем седмици.

Едуард го погледна.

— Държавни дела, сър Хю — рече той и вдигна дългите си, покрити с белези пръсти. — Имаме съвет в Йорк и френският пратеник е тук. Трябва да се водят преговори за брачното споразумение за сина ми. Стоят и въпросите с фалшивите монети и тамплиерите. — Той стисна рамото на Корбет. — Имам нужда от теб, Хю.

— Моята съпруга също има нужда от мен — отвърна Корбет. — Даде ми дума, Твое величество. Ти, Едуард Английски, чийто девиз е „Моята дума е моето кредо“.

Кралят сви рамене.

— Е, понякога е… — Той вдигна плаща си от облегалката на стола и се наметна. — … А понякога не е.

— Всички искаме да се приберем у дома при жените и децата си — възкликна дьо Варен, гледайки Корбет като разярен глиган.

Дълбоко в себе си графът така и не можеше да разбере защо кралят търпи грубата прямота на своя секретар. Корбет прехапа език. Искаше му се да напомни на графа, че ако беше женен за лейди дьо Варен, и той, Корбет, щеше да прекарва възможно най-много време далеч от нея. Но само погледна към краля.

— И кога ще мога да си отида, Твое величество?

Едуард сви устни.

— В средата на април. Обещавам ти, че до празника на свети Алфидж 2 2 Свети Алфидж — канонизиран архиепископ на Кентърбъри, пребит с камъни от датските нашественици при Гринуич около 990 г. сл. Хр. Празникът на светеца се чества на 19 април. — (Бел.ред) ще бъдеш освободен. Но междувременно — Едуард отиде до вратата и щракна с пръсти на дьо Варен да го последва, — искам този фалшификатор да бъде разкрит. Искам да държиш под око тамплиерите. Има и над сто молби от нашите добродетелни граждани на Йорк. Разгледайте ги двамата с онзи твой зеленоок нехранимайко Ранулф. — Кралят помълча, сложил ръка на резето. — А за да покажа, че няма лоши чувства между мен и Великия магистър, иди при ханджията Хюбърт Сийгрейв. Той държи най-голямата кръчма в Йорк, съвсем близо до Копъргейт. Поискай бъчва от най-хубавото му гасконско вино. Утре, след като положа клетвата, закарай бъчвата във Фрамлингъм. Дар от мен за сеньор дьо Моле.

Корбет се обърна на стола си.

— Ще тръгнеш ли на кръстоносен поход, Твое величество?

Кралят го погледна невинно.

— Разбира се, Хю. Дадох дума. Когато приключим с всички дела в Англия, ти и аз, дьо Варен и всички останали ще тръгнем на кръстоносен поход.

Сетне, като се кискаше тихо, кралят излезе величествено от стаята, следван от тромавия дьо Варен. Корбет въздъхна, изправи се и огледа трапезарията, закачения на отсрещната стена огромен черен кръст и яркоцветния триптих над камината. После се върна до прозореца и надникна долу в двора. Кралските войници бяха придумали двама слепи просяци да се дуелират с дървени мечове. Рошавите, дрипави мъже се хвърляха в различни посоки, замахваха един към друг и залитаха, а мечовете им срещаха само въздух. От време на време кръгът от войници ги избутваше обратно сред гръмогласен смях.

— Не се ли наситихте? — прошепна Корбет на себе си. — Не видяхте ли достатъчно унижения и кръв в Шотландия?

Той седна в еркерната ниша. От края на януари кралят бе все по северните графства; организираше атаки срещу шотландската граница, за да предизвика на битка или хване неуловимия шотландски водач Уилям Уолъс. Корбет бе видял предостатъчно селца и паланки, превърнати в черна тлееща маса; пръснати трупове сред алени езера по влажните, неравни пиренови поляни; стълбове сив дим, смрад на смърт и разложена плът; бесилки, на които нагъсто висяха голи като червеи трупове; изклани говеда и овце, чийто подут леш замърсяваше потоци и извори, а после биваше погълната от огненото море, което Едуард запали при отстъплението, за да изгори всичко след себе си.

Корбет искаше да се върне при Мейв и Елинор, не само защото му липсваха — беше отвратен от безскрупулния стремеж на Едуард да подчини Шотландия, от сложните и коварни дворцови интриги, от благородници като дьо Варен, които вярваха, че са господари на земята и всички останали са родени, за да им служат. Двамата просяци вече плачеха. За момент Корбет се изкуши да не обръща внимание на това, но сетне стана и отвори прозореца.